Режисьорът Зоран Петровски стана големият победител в риалити формата на bTV „Survivor: Скритият идол“. Какво му е помогнало да спечели титлата "Последният оцелял" и паричната награда в предаването, имал ли е своя стратегия и правила, които да следва, и кое в живота го е превърнало в участника, който видяхме от екрана, разказа той в интервю за selfmade.id:

– Честито, шампионе! Какъв е вкусът на победата?

– Първоначално въобще не ѝ се зарадвах, защото играх с много готини хора. За да спечеля, трябваше да направя добри приятелства и да имам техните гласове. Когато накрая другите участници ме подкрепиха, аз не можах да се насладя на резултата. С времето обаче започвам да се осъзнавам. Днес съм по-щастлив от деня, в който разбрах за победата. Чувството да си „последният оцелял” е готино, за първи път в историята на предаването у нас има такъв категоричен вот – 7 на 2. Почти всички са гласували за мен, което означава, че са оценили играта ми и заради нея са ме подкрепили. Смятам, че съм се доказал по правилния начин.

– Ти влезе подготвен в тази битка, каква беше собствената ти "библия" за играта?

– Влязох подготвен, но нямах своя "библия", създадох си я в хода на случващото се. Survivor е световен формат, има своите правила, американското издание вече е в 42 сезона. За мое щастие 3/4 от кандидатите не познаваха общите правила на формата в световен мащаб. Te влизат, за да оцеляват, смятат, че трябва да дерат змии, да намират храна и да преваряват вода. Играта обаче е на друго ниво – това е игра на правилните коалиции. Още с влизането трябва да започнеш да ги създаваш и те да те изведат до края. Библията за Survivor е написана и ако следваш правилата както трябва, имаш шанс да стигнеш до края. Само аз, Борислава и Йоана знаехме това, имаше хора, които се научиха на острова и други, които казваха, че са индивидуални играчи и ще успеят сами. За съжаление и двамата такива си тръгнаха първи. В  Survivor няма как да играеш сам. Всичко, което правех като ходове, беше продиктувано по-скоро от интуицията и душата ми, а не според някакви критерии за „правилно” и „неправилно”.

– Доколко професионалният ти рефлекс на режисьор ти помагаше да анализираш характерите и да ги поставяш в съответната обстановка?

– Помогна ми, но не в насока как да манипулирам хората, а за това сезонът да не бъде скучен. Хората някак си се притесняваха, не искаха да се снимат. Аз самият също имам фобия от камерите, при едно от интервютата наскоро сърцето ми щеше да изхвръкне, не можех две думи да кажа. Но по време на играта знаех, че всичко трябва да се случва пред камерите и го правех, докато някои участници се криеха, за да си говорят интересни неща зад кадър. А после питаха защо не са влезли във видеото при монтажа. Аз не се притеснявах да се показвам с това, което ми е на душата – да си правя простотии, да ловя риби, да си плета гривнички, да си разказваме вицове. Тук ми помогна професионалната подготовка – да знам, че на тези, които ще монтират, на редакторите, на всички зад предаването им трябва материал, за да разкажат някаква история. Напразно е някой да казва, че е добър герой, когато не го е показал с действията си пред камерите. В риалити като Survivor важи едно много просто правило: не е ли заснето – не се е случило.

– Победителите се самоизграждат, това е индивидуалната им selfmade концепция и един дълъг път, който преминава през битки, провали и победи. Кои са твоите най-значими битки в живота? Какво начало постави твоето детство?

– Израснах в Скопие. Там живях 19 години. За мое щастие имам много добро семейство – не само родителите ми, но и техните братя и сестри, всичките ми роднини са много хубави хора. Не съм виждал скандал в голямото ни семейство. За мен това беше пример, че винаги с доброто нещата се получават по-лесно, че можем да правим крачки, които не ни превръщат в лоши хора. Майка ми и баща ми са ми дали всичко в живота, за да се чувствам спокоен. Благодарен съм им, че са ме отгледали и са ме възпитали по този начин. Винаги са ме подкрепяли и са вярвали във всичко, което правя, никога не са ме насочвали спрямо своите виждания и очаквания и не са ме ограничавали за моите желания. Не са ми правили забележки за оценките в училище. 

Това ме превърна в човек, който вярва в живота. А вярваш ли в живота, вярваш и в себе си. Тогава животът ти става по-лек – работиш, твориш и се развиваш. Ако само си стоиш вкъщи и се оплакваш, че нищо не върви добре, няма как да се получи нещо. Затова и в самата игра отидох и си намерих собствен плаж, украсих си го, направих си пейка, седнах си и си мислех как съм на Филипините и си имам частен плаж – Плажът на Зоран. И никой не смееше да ходи там, искаха ми разрешение. Трябваше да ми дадат нещо в замяна, но не можех да им вземам пари, а им казах да допринесат с нещо към плажа – да направят кула за успокоение от минимум 5 камъка. Така хората започнаха да медитират с мен, мълчахме си, редяхме си камъчета, а когато си тръгнахме от острова и минахме покрай моя плаж, видяхме около 50 кули от камъни. Животът е хубав! Не искам да се изтъквам, но направих много неща, с които участниците да се чувстват добре. 

Аз имам нужда от дом. Бяхме разделени на две племена. Едното племе седеше под един крив навес и просто оцеляваше. В нашето племе с Ванко си направихме пейчици, аз направих барплотче, етажерки, определихме къде ще стоят купите. Увихме си висящи гирляндчета, от миди, накрая вече си имахме и портал. След състезание усещането беше, че се прибираме вкъщи, а не страдаме някъде, захвърлени на плажа. Това бяха малки неща, които хората вероятно не осъзнаваха, аз не съм го и коментирал с тях, но това беше показателно за нашия дух на заедност и ни помагаше да си вярваме, че може да се случват нещата. Научих участниците да правят и китайски клечки за хапване. В един момент всички се зарибиха, в последните епизоди видях, че те се обсъждат. Събирахме си мидички, плетохме си гривнички. Всеки получи някакъв подарък от мен – герданче или гривничка. И не съм го правил, за да ги подкупвам, беше готино, носеше спокойствие. Давал съм и храна, но никога не съм имал користни цели. В нито една секунда там не съм бил гладен. Имал съм си по купичка ориз и ми е било достатъчно.

– Идването ти в България беше ли своеобразен Survivor?

– Много ми беше трудно в началото. В една от игрите споделих, че всяка една стъпка в живота ми ми помогна да спечеля Survivor – както във филма „Беднякът милионер”, където всяка една стъпка в живота на момчето му помогна да спечели шоуто. Например, тренирал съм 5 години водна топка и това ми помогна в състезанията. Сега Survivor е стъпка към следващ етап в живота ми. Всичко се надгражда.

Първата година след пристигането ми в България беше голям урок. Изоставих хубавото си семейство и останах сам-самотен, без приятели. Идвах от дома си, където мама приготвя закуска, обяд и вечеря... и изведнъж останах сам. В такъв момент си даваш  сметка, че ако не си направиш нещо за хапване, няма кой да се погрижи за теб. Успях малко по малко да се наглася – покрай работата си, покрай университета, намерих доста хора, които ме подкрепяха в живота в България. Вече имам повече познати и приятели тук, отколкото в Македония. По-голямата част от осъзнатия ми живот е тук.

– Как успя да се реализираш професионално и да се пребориш в силно конкурентната среда на кинаджиите?

– Тези неща не се мислят, действат се. Аз никога не съм работил за пари, не съм питал: „Ама колко ще ми платите?”. Винаги съм работил за любов, да правя това, което обичам и харесвам. Тогава си вървиш в своята посока и нещата ти се случват. Попаднах в държава, в която не познавах никого,  шуробаджанащината при мен е невъзможна. Разчиташ на себе си, малко по-малко се запознаваш с хора и се развиваш, намираш приятелства, които ти помагат в бъдеще. Ние сме генерацията, която създава всичко, което сега се излъчва и гледа – сериали, реклами. Ние сме група от два випуска, които много силно работим в момента. Аз започнах със „Стъклен дом”, след това дойдоха „Революция Z”, „Под прикритие”, „Пътят на честта”, „Ягодова луна”.  Като екшън режисьор съм пътувал в много страни. Участвал съм в международни конкурси за видеа и реклами. Спечелихме първо място и 50 000 долара от една платформа в Америка, не мога даже да изброя в колко проекта съм участвал.

– Чувстваш ли се богат с такава биография?

– Не, чувствам се беден, защото искам да работя още и още. При нас няма таван. Всичко, което правя, трябва да е по-добрo от предишното, искам постоянно да се надскачам. Сега започвам един нов исторически сериал за БНТ, който ще бъде интересен и вълнуващ.

– Каква подкрепа ти дава твоята съпруга – актрисата Силвия Петкова?

– Тя беше единственият човек, който ме подкрепи за решението ми да участвам в Survivor. Няма втори човек, който да ми е казал: „Действай! Можеш, твоето нещо е това, ще се справиш!”. 90% от близките ми приятели ми казаха да не ходя, защото ще се изложа, ще изложа и тях. Те така ме изпратиха. Силвето беше единственият човек, който вярваше, че ще успея. Затова и нейното писмо ми подейства толкова емоционално. В първите си думи казваше: „Надявам се, че си се погрижил за себе си и за другите около теб.” В същия момент аз си визуализирах това, което бях създал на острова. Тя ме познава много добре.

Мисля, че всеки иска и има нужда да бъде потупан по рамото, да чуе, че може, дори да получи оценка. Много е важно за мотивацията на човек да има някой, който го подкрепя. Но има и моменти, в които когато останеш сам в бездънна яма, трябва да ѝ намериш дъното и да се мобилизираш. Човек трябва да може сам да оцелява, но никой няма да откаже подкрепа.

МАРГАРИТА ЛОЗАНОВА

Познавам вдъхновението от новите идеи и съм готова „да скоча“ в начинание с много неизвестни. Рискувала съм. И понякога ми се е получавало. Рутината съсипва човека, затова я избягвам, доколкото е възможно. Устроена съм в събитията и хората да виждам позитивното, също като SELFMADE личностите, които са във фокуса на нашата медия.