Софтуерният инженер Ганка Статева стигна до финала в риалити формата на bTV „Survivor: Скритият идол“. Тя не взе голямата награда, но беше сред любимите участници на зрителите. Успя да ги спечели с естественото си излъчване, с разсъжденията си и с отношението към живота и хората, които показа в предаването. За решението да участва в „Survivor” и за срещата с любовта, за живота ѝ преди и след предаването четете в интервюто на Гани за selfmade.id:

– Съжаляваш ли, че не си големият победител в Survivor?

– Категорично не съжалявам. Зоран, Последният оцелял, заслужи своята победа, показа, че стратегическият елемент е изключително важен, съчета го с уменията и дисциплината, които притежава. Аз съм доволна от играта си. Позитивизмът, с който оставам след нея, е наистина голям.

– Ти също спечели нещо голямо от участието си в предаването – роди се любов. Видяхме целувката на Ванко във финалната вечер, разкажи ни за вас двамата?

– Не смятам, че нашите отношения са печалба от формата. По време на играта между мен и Ванко не се случи нищо, поради ред причини. Той беше наясно, че докато сме в „Сървайвър”, не може да имаме отношения. Този разговор не е воден пред камерите. Това, което видяхме като зрители, аз лично приех на шега в играта. В нея отчасти сме си давали емоционална подкрепа, но тя не се свързва с любов, емоционална подкрепа съм получавала и от други участници. След връщането ни в България, в продължение на два месеца, с Ванко не бяхме се виждали. И по-късно имахме шанса да се опознаем в естествена среда, в ежедневието на всеки. Тогава се случи любовта. Победа е – да, Survivor ни запозна, там се срещнахме, но връзката ни започна след предаването. 

– Кои бяха най-важните стъпки, които предприе в Survivor?

– Най-важната моя стъпка беше да се науча да играя и това стана по време на играта. Бях един от участниците, които не знаеха как се играе "Сървайвър", усвоих я в рамките на няколко дни, играейки с хора, които я бяха разучили добре. Помогна ми бързата адаптивност, която проявих. Това според мен е най-големият ми успех.

– Участието в Survivor беше ли твоя мечта?

– Не съм мечтала за Survivor, просто сметнах, че е възможност да получа малко адреналин след затварянето заради пандемията. Две години работех само вкъщи, бях затворена в апартамента в София. Сутрин се събуждах и работното ми място беше холът, ресторантът ми беше в хола, приятелите си срещах в хола. Дори забравих да се грижа за себе си. Липсваше ми рутината сутрин да стана и да се подготвя за работа, за да изглеждам добре за офиса. Спрях да си купувам дрехи за навън. За млад човек е много неприятно – запазваш приятелите си, приятелството не изчезва, но не срещаш нови, не създаваш нови контакти, а на мен това ми е необходимо. Щастлива съм, че преминахме вече през кризата с COVID-19, въпреки че остави своите сериозни следи. Остана известна дистанция между хората, но все пак отново създаваме нови запознанства и това не се случва само във виртуална среда. Ценя хората, които имат дързостта да отидат и да се запознават лично с някого, а не използват по-лесния начин – да напишат съобщение, колкото и мило да е то. За мен личните контакти са много важни. 

– Каква беше подготовката ти за Survivor?

– Аз отидох в Survivor неподготвена. Дори смятам, че предаването скрито целеше да влязат точно хора като мен и да има две групички – от подготвени и неподготвени, за да се види разликата в поведението ни. Аз силно вярвам в себе си и знам, че много бързо се уча. С тази нагласа тръгнах към Филипините. Знам също, че хората винаги ме подценяват – мъничка, дребничка, с мило гласче, която не представлява заплаха. Но точно в този период аз имам шанса да се уча. Възползвам се от този шанс – докато съм в периферията, докато големите лидери изпъкват, аз попивам и се уча. В самата игра, от старта до финала, се видя израстването ми. Така съм и в живота. Затова се впускам в предизвикателства: знам, че ще се справя. Сега съм решила да уча испански и знам, че ще се справя. 

– Допусна ли грешки в играта?

– По време на снимките ставаш много чувствителен – в друга среда си, много далече, нямаш близки, всеки е твой опонент. Дори да си приятел с някого, и двамата се виждате като съперници. Затова можеш да седнеш на плажа и да си говориш със себе си. Аз в един момент дадох превес на емоциите, забравих, че съм в игра. Бях приела Анелия за много близка, а за нея не е било така. Тя беше изключила човешкия фактор, което аз не можех да направя. Тя просто е искала да играе играта по своя начин, а аз дори съм я обидила в някакъв момент. Повлияла съм и на крайния вот за нея. Емоционалността невинаги помага, аз много рядко я проявявам. Позволих си там да я проявя и това се оказа моя слабост. 

– Успя ли да се почувстваш като отшелник на Острова на изкуплението? 

– Почувствах се отшелник, да. Смисълът на острова е да изкупиш греховете си. Названието му те кара да се замислиш какви грешки си допуснал, за да стигнеш до там. Същевременно осъзнаваш, че с единия крак си извън играта, жури. Приел си, че можеш да бъдеш и от двете страни, докато силно искаш да останеш част от играта. На острова мотивацията се вдига страхотно. Ако си отпаднал, имаш втори шанс, а вторият шанс загубиш ли го, е фатално. Така е и в живота. Всеки човек заслужава втори шанс. Всяка грешка може да бъде допусната веднъж и ако е осъзната, може да бъде коригирана, а човек да актуализира версията си към по-добра. На острова получаваш възможността в спокойна среда, със себе си, да откриеш грешките си сам, без някой да ти ги откроява, да ги разбереш и да си ги признаеш. А това е много трудно за хора, които са с високо его.

Там  се сливаш с природата и забравяш за суетата. Ставаш по-сензитивен, естествен и органичен. Не мислиш само за играта, започваш да мислиш и за външния свят – какви грешки си допуснал, какво би коригирал, когато се върнеш.

В племето стресът не ти позволява да мислиш за себе си. Там трябва да си съсредоточен. Ако загубиш фокус – край.

– Каква следа остави Survivor в психиката и в живота ти?

– Survivor е доказателството, че когато човек иска нещо силно, вярва и не се отказва,  може да го постигне. Следата, която остана, е, че съм преминала психическата бариера, а след това граници не съществуват. Това остава за живота напред. 

– Спомените на зрителите ще избледнеят, подробностите ще се забравят. Ще остане образът ти на интелигентен състезател, който успява да види цялостната картина, а не само детайли от нея. Какъв е пътят ти преди Survivor? Как израсна, какво беше семейството ти?

– Родена съм в София, но израснах в село Дорково, с баба ми и дядо ми. Била съм на три месеца, когато родителите ми отишли да живеят в София и да се погрижат за професионалната си реализация и за моя по-добър живот. Направиха къща в град Ракитово, той е на 7 минути от Дорково, и се върнаха, когато тръгнах на училище. Родителите ми обаче бяха на работа през деня, а аз не обичах да стоя сама и след часовете хващах автобуса за Дорково, за да отида при баба и дядо. Приятелите ми също бяха в селото, до ден днешен най-добрите ми приятели са от там.

Майка ми беше тази, която ми даде основен тласък да се образовам. Насочи ме колко е важно да науча езици, за да ми се отворят повече врати и да не бъда ограничена само в България. Тя е изключителен мотиватор и човек, на когото винаги съм искала да приличам. И до днес ѝ подражавам – като амбиция, мотивация и хладнокръвие. Баща ми беше строгият, когато настъпи фазата на буйното тийнейджърство, тогава е нужен някой, който да всява респект. 

Дядо ми е най-силната мъжка фигура в моето семейство, човекът, който говореше малко, но всяко негово изречение имаше смисъл. Много четеше и много знаеше. Искаше да успея и същевременно се притесняваше за мен. Него вече го няма. Най-яркият цитат, който помня от дядо и до днес, е от момента, когато тръгнах за Пазарджик. 

На 14 години се преместих в града и заживях сама в общежитие. 

Като ме изпращаше, дядо ми каза: „В града има много лошо, има и добро. Ако съм успял да те науча да различаваш доброто от лошото, добре. Ако не – животът е твой.” 

Баба ми е абсолютен представител на бабите – най-грижовната и най-добрата. За нея винаги на първо място е грижата за мен, да ми е комфортно, да съм нахранена. Никога не съм била лишена от обич, получавах я в огромни количества. В Дорково се чувствам у дома си навсякъде, хората са топли и отворени. Препоръчвам на всички, които живеят в София, да посетят селото, за да усетят разликата в поведението, в добротата. Ако си гладен, можеш да отидеш в съседната къща и да хапнеш това, което са сготвили. Родопските села имат страхотен чар и родопчаните имат една специфична широта, това в София го няма. Затова обичам често да се прибирам там. Когато бях дете, играехме на улицата до 10-11 часа вечерта. Много обичах кучета, прибирах ги от улицата, правех им къщички, криех ги от баба и дядо, за да не видят, че са вкъщи. Получих първия си компютър в 5-и клас, преди това не съм имала досег до технологиите. 

– Компютърът промени ли света ти?

– Компютърът промени ежедневието ми. Стоях часове наред, за да го опозная. Не играех игри, но се научих да инсталирам, разучавах програмите, рисувах на Paint, постоянно го забърсвах, защото прашлясваше. За мен това беше много ценна вещ. Когато станах на 11 години, се роди и сестра ми, а аз постоянно тичах от стаята с компютъра до нейната стая, защото трябваше да я наглеждам. Непрекъснато чатех, имах виртуални приятели в така популярните тогава MIRC и ICQ. Тогава вече имаше и опасности в интернет пространството. Майка ми следеше цялата ми комуникация в чатовете.

– Добро образование ли получи в Ракитово и в Пазарджик?

– Подготовката ми в Ракитово беше добра, там класовете са по-малки, всички се познават и учителите имат по-голяма свобода в реакциите си към децата. Ако срещнат родител, ще го познаят и могат да му кажат: „Тук детето не се справя. Може ли да му обърнете допълнително внимание?”. Хората на село имат много повече свободно време, няма го трафика, няма го стреса, могат спокойно да седнат с детето си и да обсъдят пропуските в знанията му. Дядо ми ме изпращаше всяка сутрин за училище, а след това ме посрещаше, говорехме какви са ми задълженията, какво трябва да свърша, има ли нещо, което ме затруднява и трябва ли някой да ми обърне внимание. В Пазарджик попаднах в клас с чудесни деца, имаше страхотна конкуренция, а тя ме мотивираше да съм на ниво. Единствено в 12-и клас исках да ходя на допълнителни уроци, но тогава пък имахме финансови затруднения и реших, че ще си купя сборници и ще се подготвя сама за кандидатстването в университета. Имах фиксидеята да вляза в немския факултет на Техническия университет.

Тогава една невероятна учителка, г-жа Белева, откри допълнителна група за тези, които искат да кандидатстват с математика и ни подготви без никакво заплащане.  Аз бях трета в класирането на приемния изпит. Отидох при нея доволна, за да ѝ изкажа благодарност. А тя вече знаеше и ми каза: „Ама ти можеш и повече!”.

– Трудно ли ти беше да живееш сама в Пазарджик? Това ли е първият ти Survivor?

– Гимназиалната възраст беше най-трудния ми момент. В общежитието попаднах в стая с три момичета, които не познавах и които бяха по-големи от мен. Аз много ги харесвах, обаче имахме различни приоритети и виждания. Аз не бях от готините и отраканите, бях от по-свитите, от зубърите. Момичетата се държаха неуважително, подигравателно, а пък аз имам респект към по-големите. Много тежко го приех, ставаше ми обидно, изживявах го като трудност. Бях сама в тази стая срещу три по-големи момичета. Държаха се чисто по детски, но тогава въобще не ми се струваше така. Сега дори ми е смешно, като се замисля на какво съм се обиждала, заради какво съм се разстройвала и за какви неща съм се обаждала на майка си. Казвала съм ѝ, че е ужасно, че искам да се откажа. Споделях и на съучениците си, с които изградих приятелства. Те бяха на моя страна и ми отделяха нужното внимание, и то доста зряло за възрастта. Огромна подкрепа получавах от тях.  С една от съученичките си живях до скоро. Това усещане в общежитието премина след около година. Когато вече имах свои приятели, се преместих в друга стая и всичко приключи. Този период от друга страна ми помогна да изградя характера си и да мога да се справям и с такова отношение. Не можем да останем изолирани и от това.

– Кога хвана съдбата си в свои ръце?

– Когато трябваше да взема решение къде ще следвам. Моят избор категорично беше Германия. Заради това се бях насочила и към немския факултет на Техническия университет – за да спечеля стипендия и да отида там поне за един семестър. Нямаше да успея да се справям сама там – да работя и да уча, още първата година. В Германия информатиката е една от трудните специалности. В третия семестър спечелих стипендия и заминах. Видях, че наистина това искам да правя. Когато се върнах в България, веднага започнах работа. Исках да взема живота си в ръце и да бъда самостоятелна. Исках аз да вземам решенията за себе си и да не трябва да се допитвам до майка ми и баща ми дали мога и дали трябва да направя нещо.

Станах самостоятелна на 19 години, след като започнах работа и открих това, което искам да правя. Нещата ми се случваха и с много късмет. Когато общуваш с хора, които обичат професията си и работят с такава страст, e късмет.

– Имаш ли ментори?

 - Разказах вече за учителката ми по математика. В университета пък срещнах преподавателя, който ми стана работодател и 7 години работех при него. Съвсем случайно стана, отидох на лекция и в нейния ход той ми предложи да започна работа като стажант при него. Смятам, че съм родена под щастлива звезда. Това за мен беше труд, подкрепен с късмет.

Първите две-три години в университета ми бяха по-трудни, защото се адаптирах и учех на теория. Отиваш на работа, дават ти една практическа задача и не знаеш откъде да започнеш. IT средата е доста специфична – комуникацията, хората са по-особени. Аз бях първото момиче при програмистите в нашата компания, бяхме 7 човека. Мъжете подхождат с недоверие към едно 19-годишно момиче – каква работа може да ти свърши? Кой знае каква работа не съм вършела, наистина. Получих обаче огромна подкрепа от колегите. Оставала съм до два, до три часа през нощта, докато си приключа задачата. А когато направиш една елементарна задача, си толкова доволен, че започваш да скачаш пред лаптопа. С времето човек сякаш губи тази детска емоционалност.

Сега съм на 27 години и ми предстои толкова много, а усещам, че не се радвам на неща, на които си струва да се радваш. Усещам как и материалният свят ни поглъща. Поддавам се на изкушението, но и това е част от всичко. Може би се случва така, когато има голяма разлика в стандарта, който си имал и който си постигнал. 

– Знаем, че програмистите имате добър стандарт на живот.

В IT сферата стандартът е висок и има разнообразие от професии. Не е задължително да си програмист, може да си счетоводител, отдел „Човешки ресурси” или да тестваш софтуера. Хората са спокойни, а това е обвързано и с факта, че могат да си позволят повече неща, получават достатъчно и сметките не ги притискат.

Това може би ни прави и много претенциозни. Особено хората, които работят за чуждестранни компании, при които работодателите са изключително толерантни. Имаш свобода да разполагаш с времето си, да избираш сам мястото, от което работиш. Аз работя отвсякъде. Има офис, в който мога да отида, но мога и да остана вкъщи или да се пренеса на морето, или в чужбина. Свикваш с тази свобода и ставаш по-претенциозен. След това, когато започнеш да търсиш нова работа, както на мен ми се случи през последните месеци, осъзнаваш колко изисквания имаш. 

IT секторът постоянно се развива, трябва да си любознателен, защото всичко се променя с бърза скорост, не можеш да разчиташ на знанията, които си придобил преди години. Постоянно трябва да четеш и да учиш. Наподобява лекарската професия, но с по-ниска отговорност. 

– Какво програмираш?

– Аз се занимавам с Web development – сайтове, магазини, работя и със start up компании. Интересно ми е, но не съм скочила в дълбокото с интелигентни системи и изкуствен интелект. Интересна ми е бизнес гледната точка, маркетинг стратегията, основаването на един бранд, след това популяризирането му, обратната връзка от потребителите. Не съм фокусирана само и единствено към програмирането.

– Обмисляш ли да създадеш нещо свое?

– От около година насам искам да стартирам и нещо свое, да стана предприемач. Много е трудно, защото имам 7 години опит, а това не е малко, но не е и много. А основният ми проблем е, че трудно делегирам, искам всичко да мине през моите ръце. Това ми пречи да бъда добър лидер. Искам да се науча да делегирам и да се доверявам на хората. 

– Успяваш ли да балансираш между работата и личния живот?

Много съм отдадена на професията си и преди да вляза в Survivor, 

имаше период от 40 дни, в които не излязох от къщи,

така се бях вглъбила в работата си. Тогава провалих много уговорки, за да реша софтуерен проблем. Разочаровала съм и приятели, и човека до себе си, заради спонтанните ми решения да отложа уговорка. Сега се опитвам да намеря баланс и да имам повече време и за себе си, и за семейството си, и за работата.

Професионалният ми път все още е приоритет и ще остане такъв, докато не се завърти колелото така, както искам. Не бива обаче да пренебрегваме хората около нас.

– Имаш ли такива моменти и с Ванко?

– Случва се, но пък той ме разбира, защото също е отдаден на работата си и самият той е постъпвал по този начин. Прощаваме си.

Не ме подкрепя обаче как се отнасям към здравето си. 

Случвало се е сутрин, като се събуди, да ме намери в същата позиция, в която ме е оставил вечерта. 

Според него това е изключително нездравословно и си вредя дори на професионалното развитие. Смята, че в някакъв момент ще бъда нетрудоспособна, но според мен това е много далеч. Докато съм млада, мога да си позволя да бъда отдадена на работата. Докато си млад, трябва да използваш силата и амбициите, които имаш в себе си.

– Мислиш ли вече за семейство и деца?

– Искам семейство и деца, и то много го искам, но все още не фигурира в плановете ми. Имам много приятелки с деца и всичките ги обичам, обожавам да прекарваме времето си заедно, зареждам се. Обичам да общувам и възпитателно с децата, да решаваме заедно математически и логически задачи. Искам да имам и свои деца в бъдеще, но и това време ще дойде. От перфекционистите и професионалистите съм, затова не смятам, че ще е скоро.

Искам, когато се случи, да бъда готова според своите критерии и да имам време за децата си. Сега нямам това време, често го нямам дори и за себе си. 

– Какъв живот искаш да имат децата ти?

– Много ми се иска поне през първите години да живеят сред природата. Защо не и в Дорково? Искам да усетят детството – да се гонят в калта, да правят колибки на кучета с дъски и пирончета, да тичат по поляните, да нямат телефони. 11 години съм по-голяма от сестра си и съм пряк наблюдател как тя израсна също на село, а изведнъж, отивайки в Пловдив, за да учи в езикова гимназия, започна да обръща внимание на марки, на телефони, да мисли къде ще излиза. А дистанцията между Дорково и Пловдив е точно час и половина. Много искам първите няколко години да прекарам с децата си и все още да имам шанса да работя дистанционно.

– Каза, че си човек с късмет, но имала ли си провали?

– Разбира се, имала съм, те вероятно са повече от успехите ми. Човек винаги може да бъде по-добър. Няма нещо, което кардинално да съм сгрешила и да ме е изпратило по-надолу, но допускам грешки всекидневно – и в отношението си и към клиенти, и към приятели. Много съм директна понякога.

В професионалния си път гледам да се пазя от грешки, защото там биха стрували много. Самокритикувам се, обмислям всяко свое действие. Всеки ден имам разговори – срещи и с клиенти, и с колеги. И все още преди всеки разговор се подготвям – намислям си думите, които ще използвам, за да не обидя някого и да не подходя по неправилен начин. По-прагматичен човек съм – залагам повече на разума, отколкото на чувствата. 

Перфекционизмът понякога е и проклятие, стига се до самоизяждане, не можеш да простиш грешките на себе си. А те може да са съвсем елементарни и да не заслужават толкова внимание. Процесът на самонаблюдение и самоанализ е непрекъснат. Смятам го за положително качество, когато става дума за работа. В личен аспект обаче човек трябва да е малко по-отпуснат, опитвам се да се променя.