СТОЯНКА МУТАФОВА – ВЕЛИКАТА АКТРИСА, КОЯТО НАРИЧАШЕ СЕБЕ СИ "ХУЛИГАНКАТА НА ТЕАТЪРА"

На 2 февруари отбелязваме 102 години от рождението на великата актриса Стоянка Мутафова. В 70-годишната си кариера тя е изиграла стотици роли на театралната сцена, снимала е и в телевизията и киното. Стоянка Мутафова беше човек с широка култура, беше преживяла не едно и две изпитания в дългия си и смислен живот, но когато разказваше за себе си, особено държеше на веселите моменти, на "щуротиите" си. Стоянка Мутафова с гордост наричаше себе си "Хулиганката на театъра".

Публикуваме няколко откъса от биографичната книга „Стоянка Мутафова: Добър вечер, столетие мое!” на издателство Catch a Story – КАС Пъблишинг, за да си спомним за голямата Стоянка с усмивка и благодарност:

СТОЯНКА: ХВЪРЛЯХА СИ ЧЕТКИТЕ КЪМ ЕКРАНА

Да отидем до квартал „Надежда“ за нас беше нечувана екскурзия, сякаш ще посетим друга планета. Събираме се ние, щурите деца, с раниците, в които сме си взели хляб и сирене, да хапнем нещо. 

В „Надежда“ имаше кино, „Цуцорока“ се казваше, само цигани го посещаваха. Много от тях работеха като ваксаджии, една забравена вече професия – лъскаха обувките на минувачите по улиците. И вечно хвърляха четките си към екрана, за да кажат на актьора (този „глупак“, който търси нещо, да речем), къде е предметът – защото ние, публиката, го виждаме: „Е го у сандъка бе, ей!“. И хвърчат цигански четки на поразия! Ние ходехме да ги наблюдаваме, много ни беше интересно.

Ливадите в „Надежда“ бяха от детелини, това много ми харесваше. И чат-пат си намирах четирилистна детелина. Имаше и много репеи, от тях беряхме чички. Изядем каквато храна носим и напълним раниците с чички. Гледах да стигна до къщи, преди да е съвсем мръкнало, макар че никой не ми държеше сметка къде ходя. Знаеха, че не съм сама, тайфата беше свястна. 

И ще се скрием ние зад вратите, вече в нашия квартал, и като минават мадамите с къдравите коси, ние – бум – хвърлим им чички. Викове, разправии... Ей това ни беше голямо удоволствие, да гледаме горките жени как се хващат за косите. 

Събирала съм впечатления сигурно как реагират, знам ли.

СТОЯНКА: И НЕ МИ РАЗМИНА

Дворът ни имаше задна ограда към „Стара планина“, тараба, от дъски. А отпред, откъм „Дондуков“, бяха колони, чудесии, фасони... Обличахме роклите на майките си и се разхождахме важни-важни. А аз често свалях и някое перде, прозорците ни бяха много високи и големи, а пердетата – от копринена дантела, красиви. Ще го увия аз около себе си и ще застана до някоя колона на оградата в поза – я на нимфа, я на богиня. Да се чудят хората, като минават по улицата! 

Един ден обаче ми писна да седя там като нимфа и измислих нещо ново. Качих се и се облякох нормално, с едно палто от пепит, кафяво и бежово. И барета си сложих, станах хубавичка.

Изхвърляхме си боклука в един казан, който си имаше вратичка откъм улицата, оттам го вадеха боклукчиите. Намерих в казана динени кори, поизгнили, напълних с тях една торбичка. И стоя, чакам. Минава един много елегантен господин, много! Хвърлям аз торбичката, да се изсипе върху него. Така му оплесках фасона! И на бърза ръка се шмугнах у нас и се скрих под леглото.

След малко се звъни. Баба ми отваря.

•      - Добър ден!
•      - Добър ден!
•      - Живее ли тук едно момиченце?
•      - Живее. Какво е направило?
•      - Ами вижте какво е направило!
•       - Ах! – изпищя баба ми.

Мъжът измества баба ми. Слугинята се опитва да го спре. Той измества и нея и някак се ориентира къде е детската стая. Навежда се и ме изважда.

Като ме видя, добре облечена, много се бях докарала, той се засрами.

•       - Не Ви ли е неудобно? – казва.

Мълча и мигам.

• - Питам Ви не Ви ли е неудобно? Хубаво момиче, добре облечено, хубава къща, личи си, че не сте от улицата... Защо направихте това?!?
•        - Извинявайте много, ама... аз съм... аз съм гамен!...

Той взе да се смее. Беше много интелигентен човек. Слугинята веднага му свали палтото, отиде в банята и с една мокра кърпа пра, пра, пра... почти го изчисти. Човекът беше седнал и си приказваше с баба ми, тя го почерпи със сладко веднага. А аз съм се завряла зад едно канапе и стоя така – полуседнала, полуклекнала... Облече си той палтото и каза:

•        - Малката, къде си? Хайде да се сбогуваме.
•        - Аз не съм толкова малка! – казвам.
• - Виждам, виждам... Язък!

Сбогувахме се. Подаде ми ръка. Казах:

       -  Извинявайте много! Ама... такава съм, какво да правя.

       -  Не правете така, не разваляйте на хората дрехите, не е хубаво! Кой Ви научи на това? Сигурно не баща Ви и майка Ви?
        - Не, не, не! – взех да ги защитавам.

       - Значи сама сте си учител! – засмя се пак човекът, сбогува се с баба ми и така се разделихме.

Получих големи угризения тогава, защото беше много хубав мъж, харесах го. Аз и затова го замерих с боклука – защото го харесах още щом го видях. Умен, интелигентен, сериозно си върви човекът... веднага си казах: „Стояно, той е!“

Абе гамен! Гамен си бях по душа. И не ми размина – досега съм си такава. Дано не ми размине докрай, иначе ще ми бъде много скучно!

Дали съм разчитала на чара си? Чувах, че казваха за мен: „Стоянка не е хубава, ама има чар.“ И това ме задоволяваше, защото знаех, че не съм хубава. Но пък и грозна не съм била! А как исках да съм руса! О-о-о! Със златна коса, със сини очи... бяла, бяла, и да се нося като пеперуда... Никога! Нито веднъж не се изрусих, поне да пробвам. Винаги съм била с естествената си коса, боя не съм слагала. Сега вече посивях, но доскоро беше съвсем черна. Майка ми имаше такава коса. А баща ми беше рус, със зелени очи. И все се ядосвах:

Их, как не съм се метнала на теб бе, татко!

А майка ми се смееше. Ние бяхме семейство, в което се обичахме, всички. Но най-вече обичах баща си. Само като го видех и се разтрепервах цялата. Мятах се на врата му и никой не можеше да ме откъсне. Татко и досега ми е някаква мярка, най-вече за интелект, не могат да го достигна, въобще. Сякаш се съобразявам с него. Той имаше изключителна култура и стил, изключително отношение към нещата. Беше неповторим и такъв си остана. Беше много добър човек, но когато аз го ядосвах, ставаше бесен. Не ме е удрял, у нас боят никога не е бил възпитателно средство. И думата „наказание“ не съществуваше. Достатъчно беше да се държи хладно с мен известно време. Лицата им ставаха други, от което мен ме болеше. Докато не ми се размине това охладняване, аз все едно че не живеех. И винаги първа посягах. Скачам на врата му:

•          - Татко, моля те! Много те обичам! Извинявай!

Той се засмее... и хайде, минало.

Гамен бях, ама престъпник не станах.

СТОЯНКА: ПАРЯСНИЦЕ, ...

Расла съм в семейство без дрязги. Разводите бяха рядкост тогава. Пък ние имахме комшийка, която беше разведена. Олеле! Аз обичах да играя с момчетата, ритах топка, хем бях гимназистка вече, ама не се занимавах с любов още. И изведнъж получавам анонимно писмо: „Госпожице Мутафова, Вие сте вече голямо момиче, скоро завършвате гимназия, ще влезете в университета. Срамота е, как можете така да ритате топка с момчетата? Защо? Хората минават и Ви гледат...“ и т.н.

Мина ми през ума, че го е написала разведената, „парясницата“, както й викаха, демек изоставена, мъжът ѝ я зарязал. Че кой друг ще е, другите са порядъчни хора! И написах й аз писмо: „Паряснице, ...“ – така се обърнах към нея и сума ти работи й написах. Тя ли е авторът на писмото, не е ли тя, не знаех. Но само една парясница можеше да е толкова лоша, затова подозренията ми бяха изцяло насочени към нея. 

Пък после аз два пъти се парясвах, три пъти се жених... горе-долу сега всички сме парясници.

СТОЯНКА: ДА СПАСИ ДЕТЕТО СИ ОТ ТЕАТЪРА

„Не, аз не вярвам, че има карма. Муки някакви приятелки я облъчват с тези глупости. Карма... на Муки ѝ дай това да чете. Аз нямам такива претенции. Може да има, може да няма – не знам. 

Баща ми повече вярваше. От него наследих да бъда скромна. Това не ми пречеше на самооценката, но наследих скромността в най-добрия смисъл, без да е лицемерна. Много харесвах това негово качество, но рано го постигна тази болест, имаше тумор в мозъка... Лош момент, мъчителен. Това разтърси цялата ни къща. 

Помня как един ден каза, че ще отиде на лекар, за да си смени очилата, не виждал добре. Връщам се от училище и усещам една особена атмосфера вкъщи. Татко не пожела да се подложи на лечение, във Виена трябваше да го оперират. Страшен момент беше този – да разбереш, че баща ти е болен от нещо, което го убива. Бях ученичка, малко преди да завърша гимназията. Това ни разсипа нервите на всички. Ох, много лошо! Точно когато имах най-голяма нужда от неговата подкрепа се случи. И си отиде...

Красив беше баща ми. Жалко, че не приличам на него! Интересно лице имаше и красотата му беше мъжествена, не някаква лигава. Косите му бяха руси, с лек червеникав оттенък. Имаше мек характер. Но както ми прощаваше и ме защитаваше, така ме обрисува пред директора на Народния театър Владимир Полянов като „бездарна, с талант на третостепенна провинциална артистка.“ Писмото му сега е в музея. Писмото е просто един вопъл на баща, който иска да спаси детето си от театъра, в който хората ставаме завистливи.”.

СТОЯНКА: ДАЖЕ НЯМА ДА ГО БОЯДИСВАМЕ

„Бяхме отишли с баща ми в театъра, директор беше Константин Сагаев – Кон Сагаев му викаха, защото веднъж така се подписал, решил да спести малко букви. Баща ми сам напусна театъра, него го привличаше библиотеката – да търси стари ръкописи, да ги разчита, той благоговееше пред книгите, там му беше цялата страст. Обаче се разболя, за съжаление, и не можа да работи много в тази област. И той по работа беше при Кон Сагаев, а вечерта предстои „Аида“, пък нямали дечурлига, там нали има роби. Гримираха децата, правеха ги чернички. И той рече на баща ми: „Коста, туй черничкото даже няма нужда да го боядисваме, дай го да играе довечера“. Толкова бях щастлива! Като се наредих там до Амонасро, бащата на Аида, той нали е цар на Етиопия, голямо преживяване беше.”

СНИМКИ: Личен архив