ОТКЪСИ ОТ БИОГРАФИЧНАТА КНИГА НА СТОЯНКА МУТАФОВА „ДОБЪР ВЕЧЕР, СТОЛЕТИЕ МОЕ!“

Автор – Мария Грубешлиева, издател – Catch a story – catchastory.com

НЯМА ЗНАЧЕНИЕ, НАЛИ СИ ПРИ МЕН!

В „Кралят тръгва на война“ от Борис Априлов играех една дебела кралица, слагаха ми подплънки, ама от някакъв материал, който миришеше лошо, едва се понасях. А пък с какъв нос бях... огромен, като на чучело. Тогава точно се разгоря любовта ни с Нейчо Попов. Както съм си облечена след представление, тайно се качвахме на втория етаж в малка стаичка, в която никой не влизаше. Той седне на стол и аз му седна на коленете. Притеснявах се:

• - Нейчо, много смърди туй нещо...
• - Няма значение, нали си при мен!

Златина Дончева веднъж надникнала, не сме и забелязали. И после ми казва:

• - Гледам ви, ти както си си, с носа и с подплънките, прегърнал те Нейчо... лошо ми стана!

Тя беше добра приятелка, не ни издаде.

ЛЮБОВ

Какво друго правехме, освен театър, с Нейчо ли? Любов! Много се обичахме. Радвахме се, че живеем до гора, гледахме я с часове, говорехме си за нея, за книги. Той четеше големите автори в оригинал, защото знаеше доста езици, английският, немският и френският му бяха перфектни, беше завършил „Дойче шуле“. Единият му дядо е италианец, другият французин, та знаеше и италиански. Само руски не знаеше, което беше направо куриозно в онези времена. Четеше и разбираше, то и аз съм така – руски говоря като циганка, защото в училище не сме го учили. Ама говоря, съчинявам си, като съм в Русия. Те си умират от смях.

Много смешно си беше взел изпита Нейчо, те го знаели колко е бос и решили да го улеснят, мислели, че това поне знае – показали му кола. А той казал: „льогкая кола“. Де да знае, че на руски е „машина“. Всички езици се говорели в семейството му, само руски – не. Но той и не си е дал зор, понеже са пострадали от комунистите, неговият вуйчо се е обесил в лагера в Белене. Страшен беше животът тогава...

Къщата им беше вълшебна, съжалявам, че я продадох, но вече не можех да се грижа за нея. Нейчо беше раснал в друга среда, друга култура имаше. Проблемите на бита не бяха важни за нас, не ни занимаваха. Даже беше толкова смешен, мислеше, че готвя насила. Пък аз единствено за Нейчо съм имала желание да готвя, правеше ми кеф даже. Но пък защо да готвиш, като Руският клуб е насреща ти – ние живеехме на Славянска. Имахме една слугиня, Добрина, и тя се отучи да готви. И някой път я питам:

• - Добрино ма, какво ще готвим утре?
• - Е какво да готвим? Ей ти го Руския клуб, ще отида утре, ще взема свинско със зеле и крем-пита и хайде готово.

Но ми правеше удоволствие да си поддържам къщата, как изглеждаше тя тогава! Сега седя и си мисля: „Това ли е моята къща? Това ли е къщата, която аз наредих за Нейчо?“...

С Нейчо много се обичахме, ама много! С нетърпение го чаках вечер да се прибере, да си легне до мен и да ме обича. По-млад беше от мен с две години и половина. Но това не ме смущаваше. Аз като че ли знаех, че рано ще си отиде... А и той го предчувстваше. Все ми даваше съвети, като добавяше: „Мен няма да ме има...“ Като кажеше така, нещо ме прерязваше: „Нейчо, много те моля, не говори така! Аз съм по-стара от теб, мене няма да ме има!“ Но той казваше: „Ще видиш!“ И така стана...

„РИМСКА БАНЯ“ ОТНЕ ЖИВОТА НА МЪЖА МИ

През 1973 година Нейчо се зае с постановката на „Римска баня“. Там пък какво беше, Боже! Каква злоба! Само повтаряха: „Сваляйте я тази пиеса! Какво искате – да се скараме с Тодор Живков ли?“

Автор е Станислав Стратиев, той не вярваше в себе си. Идваше вкъщи всеки ден, да обядваме и да говорят с Нейчо. Станислав, горкият, като всеки даровит човек, нямаше никакво самочувствие. Навел глава:

• - Нейчо, аз съм фейлетонист, къде ме блъскаш да пиша пиеси?
• - Слушай какво ти казвам, нали те опознах, ще станеш много интересен драматург – надъхваше го Нейчо.

И наистина, той не вярваше и с един страх пристъпи към театъра, но спечели. Но спомням си как искаха да се провали Нейчо като режисьор, а той наскоро беше преживял инфаркт. То това и му взе живота. С последни сили, с последен дъх работеше „Римска баня“. Гледам го, стои сам на балкона в театъра, хванал се за едни перила, питам го:

• - Какво правиш?
• - Какво правя – казва – провалям театъра.
• - Не се ядосвай, Нейчо, ще стане постановката!
• - Живков няма да я хареса, много остри неща има...
• - Остави го ти Живков, стане ли пиесата, майната му на Живков.

Бяха дни на ужас за Нейчо и за мен, защото виждах как мъжът ми се топи. А беше току-що изкарал инфаркт. Един ден, гледам го отчаян, казах му:

• - Недей така, повярвай в себе си!
• - Вярвам – казва той, – но може би ще стана причина да сложат катинар на театъра, а това няма да го преживея.
• - Няма да стане, Нейчо, кой театър са затворили? Ние сме сатира, ще се измъкнем! – опитвах се да го окуража.

Но той го преживяваше тежко. На художествен съвет една артистка, няма да кажа името ѝ, доста известна е, беше определила постановката като „тревожно скучна“. Защото Нейчо не позволи евтин хумор. И за първи път направи пиеса без музика. И Нейчо каза така: 

• - Добре, щом казвате, че е тревожно скучно, нека проверим. Нека играем пред 300 души, студенти, но не които учат театър – математици, физици, архитекти и т.н. Напълни се театърът с такива хора за предпремиерата. То бяха овации, то бяха аплаузи! А пък премиерата имаше нечуван успех, премина бурно, а накрая всички бяха на крака.

Толкова голям беше успехът, че Нейчо не можа да го понесе. И когато отидох да го поздравя, малко позакъснях, аз видях маската на смъртта на лицето му. Видях! И си казах: „Нейчо е дотук!“ Той гледаше така особено... Нали знаете, близките хора, които се обичат, имат едно общо чувство да усещат и добрите, и страшните неща. Аз го усетих... Нищо не казах, но просто сърцето ми се разкъса. Затаих го в себе си... И така стана!

То беше напрежение: „Няма го Тодор Живков! Премиерата мина, а той не идва. Няма го!“

Дойде. Живков обичаше Нейчо и изглежда, че реши да му направи един реверанс – одобри представлението.

Но минаха няколко дни и Нейчо си отиде...

Сигурна съм, че ако не беше си отишъл толкова рано, Нейчо щеше да живее дълго. Тъкмо изтичаха петте години от инфаркта му. Лекарите казваха, че това е критичният срок и мине ли, ще можем да сме спокойни. И колко го молих да не отива в Бургас! 

• - Стой, Нейчо, почини си малко! Такъв голям успех имаш с тази „Римска баня“, не започвай веднага друго. Моля те, остани си тук!
• - Не, дал съм дума да поставя „Бернарда Алба“!

Сърцето му едва издържа напрежението, докато излезе тази премиера, то беше нещо страшно, ужас! Отвсякъде усещахме желание той да загуби играта. Макар че времената вече бяха олекнали, не беше като по червенково време – да ти спрат пиесата заради някакъв намек, ама нà, той го понесе много тежко това нещо, страха у нас си го имаше. И така се зарази от грандиозния успех на „Римска баня“, това е най-добрата постановка в историята на Сатиричния театър, че реши да продължи.  

• - Ще продължиш... почини си малко! – молех го.

Усещах, че ще стане нещо. И стана. Не послуша нито мен, нито лекарите. Съдба. Тикало го е нещо – да иде там, дето е роден. И там да си отиде...

БЕЗ БОРБА НЕ СТАВА

Успехът понякога е късмет, понякога е амбиция. Много е важно да ти върви, да ти тръгне. Знаете ли колко по-талантливи от мене познавам? Заедно започнахме, не можаха да постигнат нищо.

Но трябва да носиш в себе си и стръв, като гониш нещо. Така си станаха зян много талантливи хора – защото не успяват да се преборят. Защото животът си е борба, преди всичко.

Не съм от хората, които постигат целите си, мачкайки другите. Да стъпя върху някого, да се издигна за негова сметка – това не мога да го направя. Но борба, за да отида по-нагоре, винаги е имало. Без борба не става, никой няма да ти го поднесе. Борба трябва да има, но честна.

Мисля, че на честните хора помага и Господ. Ама, ще кажете, и много нечестни успяват. Успяват, но може и с помощта на Тъмния да е, не се знае. Не си заслужава цената такъв успех!

Когато бързате, когато се стремите към нещо, когато преследвате някаква цел, не го правете на всяка цена! Не сключвайте непочтени сделки. Има ли нечистотия в една история, бягайте, откажете се навреме.

МАРГАРИТА ЛОЗАНОВА

Познавам вдъхновението от новите идеи и съм готова „да скоча“ в начинание с много неизвестни. Рискувала съм. И понякога ми се е получавало. Рутината съсипва човека, затова я избягвам, доколкото е възможно. Устроена съм в събитията и хората да виждам позитивното, също като SELFMADE личностите, които са във фокуса на нашата медия.