Да се превърнеш в любимец в Шотландия е трудна задача. Това е горд народ с богати традиции, дал на света пеницилина и телефона, а също и скоча, разбира се. Ако си чужденец, задачата е два пъти по-трудна. Магията на футбола все пак не познава граници и благодарение на нея днес Стилиян Петров е обожаван от милиони горди шотландци. Всички те са фенове на „Селтик“ – първия клуб на легендарния, вече бивш халф, зад граница.
Към Острова Стан, както по-късно стана известен сред англоговорящите, пое през 1999 година с трансфер от ЦСКА. „Детелините“ броиха впечатляващите за времето 2.8 млн. паунда.
В Глазгоу 4 пъти бе шампион, спечели и три пъти купата, и още три купи на лигата. Може би най-силният сезон за него и клуба бе през 2002/03, когато „зелено-белите“ играха финал за Купата на УЕФА, загубен от „Порто“.
Далеч преди да покори коравите иначе сърца на шотландците, Стенли имаше сериозни проблеми с адаптацията далеч от България, подобно на много свои сънародници.
Петров обаче не само че не се поддаде, а намери начин да превъзмогне всички бариери.
„Забавно е как преминах в Шотландия – спомня си Стилян. – През това лято бях на море с няколко приятели, но нямах пари. Бяхме пет момчета от ЦСКА, които всяка година бяха на черноморието. Телефонът ми беше спрян, защото не го бях плащал. Затова, когато дойде обаждането, то бе през приятел, защото не бяха успели да се свържат с мен. Беше към един на обяд, още бях в леглото, защото се бяхме прибрали в шест сутринта. Всички бяхме с махмурлук. Едно от момчетата ме събуди с думите „Стан, от клуба те търсят. Техническият директор иска да се прибереш в София.“ Изгоних го, исках да остана в леглото. В шест следобед представител на ЦСКА дойде в курорта, за да ме вземе. Каза ми, че трябва да се прибирам, защото ще летя до Глазгоу. Имало сериозна оферта за мен и мой съотборник, и двамата трябва да пътуваме за Шотландия за медицински прегледи.“
Така започва пътят на една бъдеща легенда към големия футбол.
По традиция обаче той винаги е осеян с много трудности. И Стилиян Петров не е изключение, а началото не е трудно, то е почти невъзможно.
„Исках да преследвам моите мечти, да направя кариера като Стоичков, като Балъков. Затова парафирах срещу 400 паунда на седмица, без да се интересувам от парите. Дори не гледах какво подписвам. Но началото беше трудно, а аз постоянно бях на телефона, за да говоря с моите близки в България, защото не знаех английски. Втората ми сметка за телефон беше около 6 000 паунда. Може да си представите, нали? Бил съм на телефона 24/7.“
Но футболът не е само една игра. Тя е причината за някои от най-силните приятелства, раждали се през годините. Стилиян може да потвърди. Съдбата го среща с Брайън Уилсън, който е охранител на стадиона на „Селтик“. Двамата постепенно се сближават, а служителят е в основата на тези 311 мача, които Петров ще изиграе за „Детелините“ в периода 1999-2006 година, преди да поеме към „Астън Вила“, където също се превръща в любимец.
„Брайън започна да ме кара на тренировки. Трудно се разбирахме, затова най-често си жестикулирахме с ръце. Няколко пъти ходихме да ядем бургери от един ван, който беше на жена му. Това беше семейният им бизнес. Даде ми съвет да идвам по-често и да слушам как комуникират хората, за да уча езика. Така и направих и скоро това даде резултат.“
Скоро след това Стан дори влиза във вана, за да слуша отблизо как и какво поръчват местните. Сам признава, че без да може да говори английски, трудно ще си спечели място в отбора, а също и уважение в съблекалнята.
Този момент от кариерата на Петров е отличен пример за българските футболисти, мечтаещи или току-що осъществили трансфер зад граница. Именно това е голямата цел на всеки един роден играч. Но мечтите имат своята цена.
Георги Иванов-Гонзо не успя в „Рен“, а една от причините беше именно невъзможността да общува на френски език с треньора и съотборниците. Същото се случи и с големия талант Тодор Неделев в „Майнц“. Езикът се оказа пречка и в много други случаи, предрешили бъдещето на наши футболисти, завърнали се скоропостижно в България.
Стилиян Петров не е част от тази статистика.
И поради тази причина днес е любимец в Глазгоу и със статут на легенда в „Селтик“, „Астън Вила“ и националния отбор на България, където е №1 по мачове.
Снимки: Instagram
ВЛАДИМИР ИВАНОВ
От доста години съм спортен журналист, старая се да бягам от традиционните клишета, съпътстващи любимата на милиони игра. Но, както във футбола, малшанс понякога ни оставя на сантиметри от гола. Животът продължава, важно е старанието, гледаме напред, всеки мач е финал.