Това не е книга, създадена поради повод, макар че излиза по повод – през 2022 г. Любо Киров навършва 50 години и юбилеят му е събитие за българската популярна музика и за многохилядните му фенове. 

Това не е и просто книга на успешен човек, от чийто опит можем да си "откраднем" доказани практики и житейски поуки. 

Това е книгата на човек, който говори, защото има какво да ни каже. 

Това е книгата на човек с принципи, които следва и в ежедневието, и в творчеството си. 

Това е книгата на човек с дълбока и искрена вяра.

Ако сетивата ви са отворени за трансцеденталното, ще усетите силата на тази вяра и тя ще ви подкрепи по пътя на личното ви съзряване да откривате невидимото. Ако сте по-скоро прагматични, ще откриете вечната закономерност между упоритото преследване на мечтите и богатия плод, който дава трудът. 

Това е една стопроцентова #SELFMADE история, която ще ви преведе през многобройни препятствия и още повече срещи с музите. И срещи с Бог. Историята на артист, който не витае в облаците, макар че лети в духа си. Барабанист, който не е взел нито един урок от инструменталист. Певец, който не е посещавал вокален педагог. Музикант, който прави вокални аранжименти, без да е учил солфеж и без да свири на хармоничен инструмент. Поет, който създава текстове не само за себе си, но и за колеги. Таланти, таланти... При Любо са много. А има и още – той е художник, дизайнер, продуцент. Да ги степенуваме ли? Няма смисъл, защото всичките са в синергия, присъстват хармонично в образа му. 

Ако трябва да извадим някое качество на преден план, нека това е честността му. И силата да заявява позициите си с искреност, каквато малцина могат да си позволят.

Щастливи са срещите с хора, които не просто са постигнали нещо, а знаят и как са го постигнали. Хора, които са осъзнали всяка стъпка и жертва, направили са връзките между събитията и ясно виждат пътя си дотук. Но също и накъде отиват.

Пожелаваме ви срещата с Любо Киров на страниците на тази книга да е щастлива! Историята му ще оживее и в дигитална среда, ние го наричаме Четене 2.0. В приложението SelfMade ID за вас са достъпни стотици кадри от личния и професионален архив на Любо Киров, екслузивни видео интервюта, много от текстовете, написани от него и снимки на негови художествени творби.

Екипът на #SELFMADE

Вижте и откъси от книгата:

ЛЮБО: ВСИЧКО, КОЕТО НЯКОГА СЪМ МЕЧТАЛ

За първи път отидохме в Лондон с група „Те” през 2006 година. Беше ни голяма тръпка, че ще се изявим на сцена извън България, пред българи и чужденци. Първата вечер се представихме пред българи. Клубът се казваше The Redback Tavern, изборът да свирим там обаче не беше подходящ за музиката, която правехме. Самите ние нямахме необходимата увереност, но участието мина горе-долу добре. 

През втората вечер свирихме пред местните. Усетихме, че въобще не харесаха това, което поднесохме, никой не пое нищо от него. Не след дълго вече ни освиркаха. The Redback Tavern имаше рок традиция, клубът се намираше в един от последните кръгове на Лондон – Актън Таун, в който живеят емигрирали ирландци и австралийци. Гостите не можаха да понесат стила ни. Моите изпълнения бяха повлияни от Джордж Майкъл, Елтън Джон, групите Jamiroquai, Kool & the Gang – фънк, соул, джаз. А хората се бяха събрали да слушат AC/DC и крещяха за Metallica. Ние силно ги изненадахме, беше тотален сблъсък на вкусове. Една жена излезе отпред и стоя с вдигната ръка около 15 минути, показвайки ми среден пръст, на 20 сантиметра от лицето ми. Пълен провал! Мениджърът на клуба дойде при нас и ни каза: „Момчета, моля ви, ще ви платя, само слезте от сцената, иначе ще ни пребият!”. След време разказах на приятели, които живеят в Лондон, къде сме свирили. И те реагираха с думите: „Вие луди ли сте да отидете там?“.

15 години след това фиаско, на 22 май 2022 г., направих голям концерт в Лондон, който почувствах като личен реванш. Мислех си как сега пристигам сам, без споделена отговорност както преди, защото, когато сме в група, решенията са общи, всички се обединяваме около общата идея.

Вече бях Любо Киров и решенията бяха мои.

Пях в Troxy Hall. В тази зала концерти бяха правили Роби Уилямс, Nick Cave and the Bad Seeds, в нея са се случвали доста популярни събития. Постигнахме прецедент с посещаемостта при български изпълнител, такъв концерт в моето поколение не е имало. Когато говорим за гостувания в чужбина на наши поп или рок музиканти, говорим и за публика от 200-400, най-много 600 българи на едно място. Прецедент е това, че аз продадох билети за близо 2000 човека,  статистически е сравнимо само с интереса към гостуванията на Лили Иванова и "Ку-Kу бенд". Въобще не мога да го сложа на една везна, те са великани с това, което са направили в музикалната си кариера, аудиторията им е много по-голяма. В бранша разполагаме с около 10-20% от хора, които искат да слушат български поп и рок. Така че в моята скáла на оценяване аз се чувствам много добре. Завърнах се като истински победител от Лондон, защото в съзнанието ми още тегнеше сянката на онзи провал.

Сега, през 2022 г., дойдоха продуценти англичани и казаха, че не могат да повярват, че видяното е създадено в България – като звук, пеене, сцена. Според тях цялостното ни представяне е било на ниво, което някои английски изпълнители и групи нямат, а пък са доста известни.

Пях парчетата от последния си албум „Целуни ме” и тези, които публиката помнеше през годините. Бях с нова банда зад гърба си. Бях поканил и гости – големия Орлин Горанов и Поли Генова, с която имаме колаборация. Орлин внесе хубава нотка на сантимент, изпявайки „Светът е за двама” и „Да започнем отначало”, това беше допълнителен подарък и отношение към хората. Върнах се супер зареден, щастлив и победител. 

Този концерт за мен беше не само реванш, но и равносметка. Затвърдих пред себе си убеждението, че през годините съм вземал правилни решения. Важно е да знаеш, че сега си по-добър от преди. Трябва да имаш стремеж за това – дали в любовта, или в изкуството, което правиш, все същото е. Ако си станал по-добър в любовта и по-добър в естетическите си, културни действия, цялата ти същност ще бъде по-светла. Любовта зарежда със специални нотки и естетиката ти става по-възвишена. Не лъжеш, както в началото си го правил – без да искаш, защото си бил неуверен. Тогава си бил на сцена, на която не си знаел какво правиш, и си подвеждал неволно хората и себе си едновременно. Сега знам, че сцената е моето „вкъщи” и ми е комфортно на нея. А публиката ми връща друг заряд. Аз давам, но и на мен ми се е върнало. Смислен съм и пея каквото аз самият съм написал. Каквото съм написал, е вярно, и мога да го потвърдя. Не ме е срам от нищо, което съм изпял и се изпълвам със задоволство от това, в което съм се превърнал. 

Днес съм това, което някога съм мечтал да бъда. И дори съм го надскочил. Аз си представях, че ще бъда барабанист... Не вярвах, че с музиката си ще спасявам хора. А получавам писма, че песните ми са променили пътя на някого, че ако не са били те, изходът би бил трагичен.

Слушат ме хора, които търсят истината едновременно навътре и извън себе си. Вярвам, че от всичко, което говоря и пиша в песните си, те се мотивират да не бъдат толкова материални. Мисля, че събирам хора, които си задават въпроси за смисъла на живота и смятат, че любовта, която съществува извън голямото клише, е важна. На тях не им се живее само един живот, живее им се във вечността. Тези хора са мислещи, пишещи, рисуващи, пеещи, занимават се с изкуство, с бизнес, но така, че да оставят следа, която да спасява другите, да им носи позитиви. Това се предава от човек на човек. Баба ми казваше, че Господ е събирач, той не разделя. Хората около мен, подобно на мен, търсят мира и щастието. Мисля, че съм ги намерил и това е част от успеха ми.

В едно интервю Ицо Хазарта каза, че на Любо Киров и на Лили Иванова не им трябват квоти за излъчване в медиите, защото имат публика, която просто ги следва, независимо от всичко. Страхотно ме напудри, жестоко ме вдигна.

Ситуацията в държавата не ми пречи, щом съм успял да имам публика. Правя песни, които дори не са комерсиални, защото поп музиката въобще не е комерсиална в България. Аз обаче съм най-продаваният поп изпълнител към този момент. Сега съм в най-добрата си форма, сега започвам да правя нещата по най-добрия начин – песни, звук, групата, която свири зад мен, концертите. 

Въпреки успехите днес, годините на соловата ми кариера бяха изключително трудни. Но никога не сме правили компромиси, при нас музикантщината винаги е била на първо място. Никога не съм записвал и не съм излизал на сцена със случайни музиканти. След група „Те” започнах да работя с Живко Петров, с Калин Вельов. Сега съм взел друго поколение инструменталисти, но те пак са най-добрите в своята генерация, имат своята концепция за музициране. Всичко се подготвя прецизно и се наема необходимата техника, не се пести от звук. И всеки човек на сцената прави своите акценти. Научил съм се да слушам много музика и да знам какво трябва да излезе накрая, като продукция. Там е моето старание, там е моят фокус, защото аз не съм изпълнител, който ще вземе вниманието с балет, илюзионисти и други атракции. Искам да имам супер саунд, микрофонът ми да звучи супер. И ако имам някаква добавена стойност, тя идва от това, което казвам на хората по време на концерта. 

. 

ЛЮБО: ТОЙ ВСЕКИ ПЪТ МИ ОТГОВАРЯ

Тази нощ са ме ограбили... Докато съм спял, са влезли в дома ми и са взели пари и часовниците ми, бях си ги подредил в една кутия. Но вече е ден. И този ден е записан в графика ми така: "Книгата". Отреден е за начало и ще поставя начало, някакъв си обир не може да ми пренареди програмата. Гледам философски на случилото се, връзката ми с Бог ме е научила, че всеки момент е такъв, какъвто трябва да бъде.

Понякога ми убягва логиката на ежедневието, но тогава се обръщам към Него и питам: „Какво става?”. Той всеки път ми отговаря. Днес ми каза: „Всичко е точно, моето момче… Ограбили са те? Голяма работа! Извикай приятели вкъщи, за да усетиш тяхната любов." 

Бог също е мой приятел. И смислен съветник.

Някой на мое място лично би се заел с разследването на случая, аз обаче вече приключих темата. Ако крадците се бяха свързали с мен и ми бяха казали, че им трябват пари, за да спасят детето си или поради друга спешна необходимост, щях да им подаря часовниците, за да ги продадат. Те обаче нахлуха в дома ми и ги взеха... и си тръгнаха с нищо. Така ще премине животът им – през цялото си време ще бъдат страхливци и ще треперят пред поредната къща, да не би някой да ги хване. Какъв живот е това? Кой е нещастният? Аз ли, ограбеният? Или те – постоянно живеещите в страх.

Ако се сдобиеш с нещо, което не си изработил, то няма да ти послужи. Крадците с нищо няма да си помогнат, парите от продажбата няма да им донесат спокойствие. Ако ги бяха поискали, може би щяха да получат повече, но сега ще получават все по-малко и по-малко. Балансът е такъв на вселенско ниво: колкото повече вземаш неща, които не са твои, толкова по-малко си ти, защото накрая ти не си себе си, крадеш от себе си. Накрая си изгубен, никой си. Ти не си пожелал да бъдеш себе си – вместо да даваш, вземаш. Колкото повече вземаш нещо, което не е твое, толкова повече нямаш.

Този обир дойде точно навреме – в деня, който бях предвидил за начало на моята книга. Сега имам възможността да разсъждавам върху събитието, върху материалното и присъствието на Бог. Ако не се беше случило, може би щях да разкажа за живота си единствено фактологично. Сега отново говоря с моя Бог и се свързвам с вярата, че каквото и да се случва тук, на Земята, в материалния свят, след това ни очаква друг, по-хубав и духовен живот.

Попитах и за още нещо: "В моята книга нужно ли е да спазваме теологичния правопис и да изписваме местоименията, които заменят Името Ти, с главни букви?", а Бог ми отговори: "Както и да ги изписвате, няма да промените моята същност. Не е нужен патос, по-важно е да говориш разбираемо и хората да ме почувстват близък." 

Дали изписваме Бог с главна, или с малка буква, не определя респекта ни към Него. Ако не вярваме в Бог, тази пунктуалност напълно губи смисъл. Бог е константен в статуса си, а ние използваме езика и думите, за да достигнем до други хора. Ако има такива, които главните букви ги дразнят, защото не вярват в Господ, и това ще ги предизвика да захвърлят книгата ми, аз ще бъда много по-нещастен, отколкото ако съм изписвал местоименията с малка буква, но пък ви е станало интересно да научите повече за моята вяра и сте продължили да четете. За мен това е много по-важно от спазването на канона. Да изписваш всяко от местоименията на Бог с главна буква е същото, като да ходиш в неделя на църква за здраве, без да вярваш в Господ. Струва ми се, че самият Той казва, че не Му пука как Го изписвам. За Него също е много по-важно хората да разберат в какво вярвам. Затова ще продължа със светския правопис, а всеки читател ще разбере със сърцето си колко голяма е любовта ми към Спасителя.

Разказът за живота ми може да стане теологичен, не само фактологичен. Но ми се иска да прочетете точно това, защото аз нямам време. Тази книга излиза в навечерието на 50-ия ми рожден ден. И ако съм извървял половината от пътя си (в добрия вариант, след като материята предлага толкова), значи ми остава по-малко живот от този, който съм имал. Никой не знае обаче кога ще си отиде, което е хубаво. Може да стана на 120 години и тогава наистина да проповядвам.

Някои смятат, че трябва да живеят бързо и се отдават на удоволствията, избират хедонизма. Аз не бързам да живея, но не се и бавя. Гледам да не си причинявам излишно страдание, защото много неща от хедонистичната философия, като материалните удоволствия, не създадоха нищо друго у хората, освен болка.

Тук, в земните си дни, най-много мразя думата късмет. Това е най-неопределимата дума. Какво включва тя в себе си? Нейният анализ за мен означава: „Случва ми се нещо, което не заслужавам, което не съм изработил.” Наскоро ми се обадиха от Комисията по култура и казаха: „Вие имате късмета да Ви въртят по радиата.” Отговорих: “Помислете върху думата „късмет” и ми се обадете пак.”

ЛЮБО: ЖИВЕЕХМЕ В НЕПРЕСТАНЕН КУПОН

Роден съм на 26 октомври 1972 година в Плевен и свързвам детството си с двете големи семейства – на майка ми и на баща ми. 

Един от най-ранните ми съзнателни спомени е от мястото, на което живеехме. Помня дете на около две години – сестра ми Анна, и себе си, на пет, виждам там и майка ми, и баща ми. Стаята, която обитавахме, се намираше в мазето на някаква кооперация, беше мъничка, може би 3х3 метра. В нея имаше място за леглото на родителите ни, за нашето двуетажно легло, а по средата поставяха кашон, около който сядахме да се храним. Имахме и телевизор. 

Майка ми и баща ми се пренесли там, когато съм се родил. Били са млади, рано са се отделили от родителите си, за да се заявят като самостоятелно семейство, и заживели с други млади хора, които също наемали мазетата в блока. През март 1977 година се случи голямото земетресение във Вранча с магнитуд 7,2, помня как изпълзяхме от дома си и седяхме пред блока по пижами.

Помня също, че в детската градина приготвяха кремове, които не исках да ям. Те бяха в пружиниращо агрегатно състояние. Отказвах ги и ми ги изсипваха насила в устата, защото нямаше какво друго да предложат, а не биваше да  оставам гладен. И до днес не мога да ям желирани храни. 

Сетивата ми още пренасят свежия боров аромат от иглолистни растения, който се носеше в двора на детската градина. В тези дървета се хващаха малки зелени скакалци, които ловях, а после с тях правех хербарий.

И така, съседите ни бяха на около 20 години и живеехме в непрестанен купон. Бяха бурна компания, която харесваше моторите, но нямаха възможност да си купят други, освен руски и чешки модели. Баща ми беше военен, но рокер по душа, макар и соцвариант на рокерите, които караха Mz, Иж и други подобни марки. Беше работил в мините край Мадан и Рудозем, където плащаха доста добре, за да изкара пари и да си купи мотор. Всички от мазетата в блока носеха някакъв бунт в себе си и дори може да са ги наричали „гамени”. Бяха приятелски настроени и си помагаха.