Първата книга от поредицата #SELFMADE "Иван и Андрей - Братя по сърце" разказва историята на двамата продуценти и телевизионни водещи и свързва хартиения носител с дигиталната среда. Споделяме с вас някои от най-забавните и топли спомени от детството на Иван Христов, поместени в биографичното издание. В него ще намерите още много лични  и семейни истории, чисто приятелство, философски размисли, любов, обвързаност с каузи , поемане на отговорност, изпитания и професионални съвети.

ИВАН: ЩОМ ИМАШЕ КОНКУРС, АЗ ОТИВАХ

Майка ми работеше в театър „София”, първо в реквизита, а след това като асистент -режисьор. Често ме вземаше със себе си и до голяма степен моето детство беше свързано с театъра. Дори след като майка ми приключи с работата там, нещо от сцената остана в мен. Там миришеше по различен начин, особено отзад, в гримьорните. Виждах Коста Цонев, Тодор Колев, Татяна Лолова. По онова време театър „София” беше най-добрият. 

С Татяна Лолова съм имал и по-близки моменти. През летата служителите можеха да посещават една къща в Смолян, която беше на театъра. Майка ми ни водеше там със сестра ми. В тази къща сме си играли с Татяна и съм усещал само хубавото ѝ отношение. Година преди да почине, ѝ се обадих, защото исках да я поканя в една новогодишна програма, а не я бях чувал от 15 години. Започнах разговора с това, че не знам дали си ме спомня. Татяна ме прекъсна и ме попита дали съм сериозен, след това се обърна към мен с Або – както ми казваха като дете. Отбеляза, че се познават с майка ми Саша и ми припомни за отсяданията ни в Смолян. Аз бях в колата тогава, слушах я и се изумявах как Татяна Лолова, богинята на театъра и киното, ми говори като на свое дете. Почувствах се изключително поласкан. Но по нейния си прекрасен начин ми отказа да вземе участие в нашата новогодишна програма. 

В зависимост от представлението и реквизитите, децата на служителите попадахме в различни сцени. Помня, че идваше и синът на актрисата Диана Челебиева – Косьо, който беше по-голям от мен. Всичко, което се случваше в театъра, беше друг свят. Можеше да влезем в партизанска постановка, да стреляме с пушки, а в друга да бъдем мускетари. Уникален кеф! Влизах в ролята на внука на един красив генерал с кожени ботуши, играеше го Коста Цонев в „Когато гръм удари, как ехото заглъхва” по Пейо Яворов. С Коста Цонев вървяхме, хванати за ръка, говореше ми и ме напикаваше от смях зад кулисите. После ме предупреждаваше да изляза достолепно на сцената. След целия смях нямаше как това достолепие да бъде пресъздадено, но се забавлявах страхотно. 

Помня, че Коста Цонев ме е и хранил. Където и да отидеше, около него беше пълно с изключителни красавици. Пътували сме с театъра и в чужбина, посетихме Полша. Помня, че там ме викаше при себе си и ми тикаше да ям кокошки. Бил съм на 4-5 години, но пазя много топъл спомен. Не знам дали е смятал, че като е с дете, ще бъде желан още повече от отсрещния пол. Помня как отвън го чакаше една красива полякиня, облечена в кожа, не знам това как е останало в паметта ми. Той ме взе с тях, а тя ме заведе да ми купи “Лего” – през 1984 г., когато у нас нямаше такива неща. Коста Цонев ми прошепваше да избирам бързо каквото си пожелая, а после плащаше дамата, умилена от нашия актьор. 

Пазя и други интересни истории от Полша, отново бяхме там с майка ми и други хора от театъра. Разхождахме се с един българин, който ни показваше някакъв парк във Варшава. В Градската градина у нас гълъбите бягаха само като почувстват, че има човек на 15 метра от тях, защото знаеха, че ще ги тормози. Аз съм идиот, в онзи полски парк видях гълъб, който беше на 2-3 метра от мен. Помислих си как ще мръдна към него и той ще излети. Междувременно онзи господин нахрани една катерица, която дойде на рамото му. На гълъбчето му стана интересно и не само че не отлетя, а дори се и приближи. Казах си: “Само още половин метър и ще му разкажа играта!”. Дойдоха и други гълъби. Помислих си, че това е най-големият късмет в живота ми. Приближавах се все повече и накрая гълъбът беше в краката ми. Последва ултра силен шут от моя страна, за който гълъбът не беше подготвен, защото нормалните хора не правят така. Птицата направи две задни салта, разхвърча се перушина, литна няколко метра и пак си кацна, забравила за случката. Заканих се да го ритам до откат. Но за всички свидетели в полския парк това беше шокиращо – да гледат малко цигане, което тормози птица. Сигурно, ако бяха кацнали извънземни, щяха да са пак толкова учудени: “Откъде-накъде едно дете ще прави така, по какъв начин е възпитавано? Как въобще му хрумва да го прави?!?”. Докато си вървях към гълъба, една ужасно силна ръка ме хвана и ме съдра от шамари – беше ръката на майка ми. Това пак стана пред очите на хората в парка, видяха възпитанието в действие. Вероятно си отговориха и на въпроса защо тормозя животните. Уникална случка! 

Отидохме и до Краков, най-хубавото в този град бяха замъците. В тях не пускаха с обувки, защото паркетът беше специално полиран. Предлагаха огромни пантофи, които да нахлузиш върху обувките си. Тези пантофи даваха възможност за безкрайно пързаляне. Велик кеф! В началото започнах плахо с две-три крачки, а после се изстрелях метър напред (баща ми ме е качил на ски в момента, в който съм проходил). Нашата група беше спряла, за да разгледа нещо, а аз направих втора по-сериозна засилка и спрях точно зад тях. Последваха още засилки – трета, пета, дванадесета... чувствах се като царя на паркета. Засилвах се все повече, докато не настъпи моментът, в който вече не си бях преценил силата. Паднах, а пързалянето продължи, започна да се чува „туп-туп-туп-туп” – от шест-седем падащи човека, които събрах по траекторията си. Беше като сцена от „Сам вкъщи”. Последва як бой в замъка и прибиране в хотела. Помня и пътуването с малък самолет, който летеше като птица. Беше прекрасно чувството да гледам билото на планините ни отвисоко. 

Един-единствен път съм виждал майката на Андрей да го бие. Това се случи, когато ние изгладихме ските, а тя после, със същата ютия, си изглади една много красива бяла рокля, която имаше от чужбина, и така я съсипа. С Андрей бяхме отишли на ски и видяхме как в работилницата със специален силикон и със специална ютия работят върху ските на клиентите, като по този начин те стават много добре смазани и могат да се движат още по-бързо. Речено-сторено. Още на следващия ден, докато бяхме у Андрей, решихме, че това може да стане и с най-обикновен восък, разтопихме свещи с ютията и много внимателно изгладихме и моите, и неговите ски, като нанасяхме разтопения восък върху долната им част. Едновременно с това сме съсипвали и ютията, но тогава това въобще не сме го мислели. Стигнахме до момента, в който отидохме в планината. Застанахме на най-стръмната писта, а ските не помръдваха, защото восъкът ги спираше. Бяхме съсипали ските – восъкът не е силикон и не увеличава плъзгането, а точно обратното. Прибрахме се разочаровани, а на вратата в дома на Андрей ни очакваше майка му, която вече си беше съсипала роклята. Дори не беше убедена, че вината е в нас, но ей така просто попита: „Абе Андро, случайно да си ми пипал ютията?”. Андрей искрено и спокойно отговори: „Да, гладихме си ските с Иван”, все едно бяхме направили най-нормалното нещо. Тя реагира с: „Прощавай?!?”. Той взе свещта и ѝ показа…. Малко по-късно започнаха шамарите. 

Освен изживяванията си с театъра, в онези години имах и телевизионни роли, защото майка ми ме записваше на кастинги. Може би разбираше за тях през театъра и ме караше да ходя, а може и като родител да е усещала къде има смисъл да полагам усилия. Щом някъде имаше конкурс, аз отивах. На някои ме избираха, на други не, но може би по-често ме избираха. След това вече влязох в някакъв списък и редовно ме търсеха, докато не ми стана адски досадно. Имаше едно предаване „Звънче” и аз всеки ден трябваше да ходя в телевизията. Осъзнах далаверата четири месеца по-късно – само като минехме оттам, вече ми даваха хонорар. Питахме с майка ми и баща ми на касата дали има нещо за Иван Христов и те започваха да изсипват едни пари, а бях дете, ученик. 

Покрай телевизионните ми роли дядо ми се оказа доста горд. Спомням си, че вървяхме в Габрово, откъдето е той, и изведнъж покрай една чешма ме видяха някакви деца, познаха ме като човек, когото са гледали по Канал 1. Започнаха да ми се радват, да ми искат автографи, а аз даже не знаех какво е това. Дядо ми Иван Христов се изпълни с изключителна гордост, заведе ме да ми купи сладолед и боза, която наливаха от голям казан с бъркалка. Велика работа! 

Веднъж някаква жена от БНТ се обади и каза, че на следващия ден има снимки, аз обаче заявих, че няма да отида. Моите приятели играеха в Градската градина футбол, не исках да си губя времето с тия тъпи снимки! Онази жена явно много се засегна и повече не ме потърсиха. 

Може би от предходните истории разбрахте, че редовно ме биеха – както майка ми, така и баща ми. Веднъж дори майка ми ме би с една точилка, ама си бях за бой, този спомен е от по-късните години. Месеци наред я лъжех, че посещавам уроци по английски. Бяха ме записали и аз 5-6 години ходех, нивото ми беше високо. Последната година обаче не ми беше до това. Всеки месец майка ми ме питаше дали няма да плащаме таксата, а аз ѝ отговарях, че резултатите ми са много добри и няма да плащам за обучението. Тя се радваше, а от моя страна това беше лъжата на века. После отсъдих, че е било възможно да ѝ вземам и парите... Но чак толкова грозно не беше, не търсех финансовата облага. 

Един ден си гледах някакъв филм, когато звънна телефонът. Чух само: „Да, моля? Иван... какво? Школата по английски език... Не е идвал?…” 

Веднага влязох в режим „Мислѝ, мислѝ, мислѝ!”, ама нямаше какво да измисля, месеци бяха минали. „Ама той... как така не е идвал?” – беше от продължението на разговора. Майка ми затвори телефона и ми каза, че ме чака в кухнята. Отидох, а тя вече имаше точилка в ръцете и ме спука от бой. Според нея леко преувеличавам ситуацията, може би истината е някъде по средата.

Прочети разказите на Иван и Андрей от първо лице. Разбери как приятелството им устоя във времето, как синергията помежду им ги направи по-успешни предприемачи и по-пълноценни хора. Виж архивни кадри, чуй думите им.
Прочетох и се съгласявам с Условия за ползване.
Прочетох и се съгласявам с Правилата за поверителност.