На 14 юли 2015 г. Ина Димитрова влезе в централните новини на големите медии. Българката стана втората жена в света, гмурнала се на повече от 200 метра в открити води. Тя се спусна до 201 метра в Червено море за 5 минути и 40 секунди, а общото ѝ време до изплуването беше 282 минути. Постижението Ина направи в екип с тогавашния си съпруг Росен Желязков. Гмуркането беше тренировъчно и затова рекордът ѝ не е регистриран в Гинес, но този факт по никакъв начин не го омаловажава. И до днес жените, които са успели да слязат на повече от 200 метра в открити води, са само две в целия свят.
Що за човек може да предприеме подобно предизвикателство? Ще се опитаме да ви разкажем поне малко за нея. И понеже Ина е selfmade човек, започвам с въпроса имала ли е провал.
РЕШЕНИЕ ЗА ЧАСТИ ОТ СЕКУНДАТА
„Ако приемем, че това беше първият ми провал, той изглеждаше така: На 21 години, след 3 години висше образование, работа и живот във Франция и тежко участие в телевизионното риалити „Сървайвър“, по време на лятната си ваканция се озовах в Балчик. А приятелят ми към онзи момент, Росен, пострада по време на инсталация на плаващите понтони, част от яхтеното пристанище на града, и се оказа в Спешна помощ със счупен гръбнак. Случи се в последния ден от изграждането на марината. С тогавашното си съзнание си казах, че не мога просто така да си тръгна, а и нищо от нещастното ми съществуване в Марсилия не ме задържаше там – беше една денонощна битка за оцеляване, психически и физически. И за части от секундата вече бях взела решението, че ще прекъсна следването си във Франция. Дори не отидох до Марсилия да си взема багажа. Останах. И никога не съм съжалявала. Напротив, благодарна съм, че постъпих точно така.“
Росен Желязков е опериран и се възстановява в продължение на месец.
„Понеже той е човек с изключителна воля, се възстанови напълно и след една година подобри рекорда за гмуркане в Черно море“ – разказва Ина Димитрова.
Всъщност този обрат в живота ѝ се възприема като провал единствено от нейните родители.
„Майка ми го прие като пълна трагедия, а с баща ми не си говорехме две години, трудно понесоха, че съм се отказала от образованието си във Франция. И до днес, след вече 16 години, все още смятат, че се занимавам с въздухарски неща.“
Все пак решението ѝ да прекъсне следването не е само плод на някакъв емоционален импулс и тя споделя:
„Виждах какво се строи масово в България по онова време, преди 15-16 години... И то не съвпадаше с естетиката ми, даже тотално се разминаваше с нея. Концептуално бях подготвена за съвсем различна архитектура. Претърпях разочарование. И реших, че не бива да си пропилявам живота, като правя нещо, което няма да харесвам. При положение, че бях открила морето, което тотално владееше душата и съзнанието ми, изборът ми не беше особено труден.“
Ина завършва „Архитектура“ в България, но никога не е практикувала тази професия.
„Цялата подкрепа намирах в себе си и в Росен, който пък повярва в мен безусловно. Мога да кажа, че е един от най-силните хора, които познавам, изключително труден характер, но невероятен учител, във всяко отношение.“
Но нека разкажем как се стига до този решаващ обрат.
ХУДОЖНИЧКА СРЕД ЛЕКАРИ
Ина е родена в семейство на лекари.
„От малка съм самостоятелна, живеех с баба си и дядо си от 5-годишна, тъй като родителите ми заминаха да работят в чужбина – единият в Либия, другият в Германия и Южна Африка. В първи клас майка ми вече се беше прибрала заради една болест, която ми откриха и бях на химиотерапия. Във втори клас майка ми вече ме учеше, че трябва да съм сготвила колкото и каквото мога и да я чакам за обяд след работа. Постоянното чистене беше от основните дейности на мен и брат ми. Нямах избор да правя нещо друго, но пък имах капацитета да поема подобни задължения. Тогава си наумих, че ще уча изобразително изкуство, а в нашето семейство се ценяха само професиите лекар, адвокат и архитект. Никой не беше съгласен и не ме взимаха на сериозно, ходех тайно на уроци по рисуване, като взимах пари от едната ми баба. До последно криех от тях и им го сервирах в 7. клас – обявих, че ще уча изобразително изкуство. Приеха го чак когато направих две изложби и бях вече в 12. клас. А междувременно изкарвах летата си на доброволчески лагери и обиколих цяла Европа, без да им искам пари, плащах си само билета до Франция или Испания. Пътувах и живеех с хора от цял свят, вече знаех два езика.“
Ина завършва средното си образование със специалност Изобразително изкуство и френски език в Националната хуманитарна гимназия в Благоевград, а после заминава за Франция, за да следва архитектура. Тогава е на 19 години, не познава почти никого в Марсилия и разчита на минимална издръжка от баща си. Тези три години каляват характера ѝ, защото ѝ се налага да преодолява какви ли не препятствия. Учи сериозно, чертае през нощта, а трябва и да работи, за да се издържа.
ДА ТРЕНИРАШ С ЧУЖДЕСТРАННИЯ ЛЕГИОН
През първата си лятна ваканция се прибира в България и се записва на курс по гмуркане в Созопол.
„Оказа се пълна пародия, но ми беше от полза, защото сега знам какво не трябва да правя като инструктор. Въпреки всичко ми хареса. Морето така ме прие и аз така приех морето, че денонощно мислех за него, нищо друго не ме интересуваше. Исках да съм си под водата. Бях на 20 години и още не осъзнавах, че съм открила мисията си.“ Когато се връща в Марсилия, първата ѝ работа е да потърси с кого да се гмурка. „Оказа се, че инструкторите ми са от Чуждестранния легион. И дълго време тренирах с тях.“
Тогава тя не очаква, че ще се занимава професионално с морски приключения. Просто следва сърцето си. Но след време с Росен Желязков създават първите водолазни центрове в България. Техни са първите водолазни училища, първият магазин със сериозна водолазна екипировка, водолазно и лайфстайл списание и явлението Diving BG.
ОТГОВОРНОСТ ЗА ЖИВОТА НА ДРУГИ ХОРА
Ина Димитрова минава много нива на водолазни курсове за инструктор на няколко международни сертифицитращи агенции за развлекателно и техническо гмуркане с инструктори от цял свят и се обучава да носи отговорност за другите под водата.
„Вече имам цяла торба сертификати за различните нива – усмихва се Ина. – Смея да кажа, че попаднах на едни от най-големите професионалисти в тази сфера. Така, за няколко години, достигнах до нивото и аз да обучавам. Другият ми голям учител е Черно море, защото условията в него са специфични, доста по-трудни от повечето други морета. И разбира се моите ученици са ми учители. Да се сблъскаш с толкова различни хора, характери и страхове, е огромна школа.“
Особено ѝ е интересно да общува с децата, за които правят летни лагери, удивлява се на посоките, в които я водят като поведение и психика. И вече се е научила да разпознава възможните реакции на човека срещу себе си, още преди да си е сложил екипировката.
„Продължавам да уча нови неща за живота през тези хора и точно този процес много ми харесва.“
С много от учениците си е влизала и в приятелски отношения, помнела дори рождените им дати. Но напоследък съзнателно ги ограничава, защото обемът от хора и информация за тях постоянно набъбва.
„Под водата хората се опознават и свалят преградите помежду си така бързо, както в привичните условия на сушата е невъзможно. Под водата всички маски падат, оставаш ти, със страховете си и със своята уязвимост пред стихията. И единственият човек, на когото се доверяваш за живота си, е инструкторът.“
ПРИНОСЪТ
“Мисля, че допринесох гмуркането да стане по-достъпно и интересно и за жените. Но първата група, която заведох в Египет, беше от 29 човека, само мъже. Бях на 21 години тогава, сега съм на 36. Не е минало кой знае колко време, но на мен ми се струва като от друг живот. За мен е „отдавна“ заради усилията и енергията, които сме вложили в онези години. Нямаше почти нищо, на което да стъпим, нямаше почти никаква култура, никакво водолазно оборудване тогава. Гмуркането беше изключително недостъпно и на аматьорско ниво.
ДОКОСВАНЕ ДО КРИСТО
С бившия ѝ съпруг създават и две фирми за производство и инсталация на плаващи понтонни съоръжения. Тези съоръжения са необходими, за да се направи една съвременна яхтена марина например. Извършват професионални подводни операции, за които Росен Желязков има необходимата квалификация – учил е във Франция и е работил в Африка на петролни платформи. Така се стига до поканата от Христо Явашев - Кристо да осъществяват два от проектите му – „Плаващите кейове“ в Италия и „Мастаба“ в Лондон.
„Винаги съм си мечтала да срещна този човек, просто да се докосна до него. Бях страхотен почитател на изкуството му. Но в моя живот неведнъж се е случвало така – дори и най-безумните неща, които съм си помисляла, ако съм ги искала с цялото си същество, са се случвали.“
Ина не просто се запознава с Кристо, но и работи в екипа му като HR – набира и организира по около 120 души за реализирането на проектите. Опознава го и като художник, и като личност, и като работодател. И всичките му лица я очароват.
„Оказа се изключително естествен човек. Това е човек, който дори не носи пари в себе си, ползва стационарен аналогов телефон и под секрет знам, че банята му не е била ремонтирана от 50-те години, защото материалното нямаше никакво значение за него, напук на всички злостни коментари на хора, които не знаят нищо за живота на човека Кристо. Материалната страна имаше значение само дотолкова, доколкото беше необходима за осъществяване на проектите им с Жан-Клод.
Сутрин закусваше с кофичка кисело мляко и глава чесън, а вечер ядеше една порцийка доматки с лук... Никаква суета, никаква претенциозност нямаше в него. Беше стигнал до ниво, в което да разполагаш с вещи и средства е лимитиращо за личността, но необходимост за изразяване на творчеството ти. И то защото тези проекти ги създаваше освен за себе си, но и за нас, хората.
Те се появяваха като световна сензация за лаиците, но всъщност ефимерно изкуство, продължение на естествената ни среда (улици, реки, паметници, острови). И изчезваха след 2 седмици, връщайки напълно предишния облик на пространствата и монументите, без да наранява баланса. И те не бяха нещо, което той ще сложи в джоба си. За да разбереш това състояне на твореца, трябва да надникнеш много зад Его-то, с чиито очи обаче го наблюдават много от хората по света.
Кристо така ни мотивираше да работим (или поне мен) и да вярваме в идеите му, че давахме всичко от себе си. Завладяваща личност, магнетична. Изключително щедър и човечен. Беше толкова свободен като личност, че за него границите на държавите не означаваха нищо, нямаше принадлежност към град или националност.
Кристо беше гражданин на Вселената. И в този смисъл, каквото и да е казвал с критика към България, е било критика към комунистическия режим – ограничаващ и репресиращ. Той живееше и работеше на съвсем различно ниво, нека българите не си придаваме такава важност, че Кристо е казал нещо негативно за нас. За него тези рамки са принизяващи, той беше много, много над тях.“
МИСИЯТА „ДА СЕ ГМУРНЕШ В СТРАХОВЕТЕ СИ“
„Сега мисията ми е конкретно формулирана, това е моята програма „Да се гмурнеш в страховете си“ – споделя Ина Димитрова. – Вече не ме интересуват толкова спортните постижения, защото показвам на хората света на мълчанието. И им помагам да преодолеят фобиите си от вода, от дълбоко, които са заложени в тях по различни причини. Така, опознавайки подводния свят, те стават много по-смели във всичко останало в живота си. Под водата няма място за страх, там мозъкът работи по различен начин. Ако не погледнеш на живота като на една игра, ако си се приел толкова на сериозно, че се страхуваш, ще търпиш провали. В крайна сметка ние сме миг от вечността. И не трябва да даваме път на страховете си, трябва да ги овладяваме още в зародиш, още преди да ни обхванат. Така ще контролираме решенията си. И тук не говоря за чувството за самосъхранение и за отговорност, те са необходими. Не съм фен на хората, които са лековато безстрашни. Те нямат достатъчно самочувствие и познание за себе си, и търсят риска, за да се доказват. Моите постижения са базирани на много знания, труд и отдаденост. Говоря за отношението към живота и тялото ни като дар, който ни е даден от Вселената, за да осъществи един път и да научи едни уроци тук и сега. След което, в края на този път, да се върне като част от Голямото, на което принадлежи. Освободен от плът и материя, его и страхове.”
За да практикува техническото гмуркане, човек се нуждае от комплексни познания за процесите, които се случват в тялото му на химично и физиологично ниво. Винаги можете да направите едно-две пробни, еднократни гмуркания под ръководството на опитен инструктор. Но за да се занимавате с дайвинг като спорт, трябва да преминете сериозно обучение, което да ви даде теоретична и практическа подготовка. Любителското гмуркане е ограничено до 40 метра. Техническото, екстремното гмуркане, с което се занимава Ина, изисква съвсем различно обучение и много тренировки, дисциплина и отдаденост.
В началото е нужно доверието към инструктора да е пълно. Не говорим за сляпо доверие. Но в началото има много ситуации, в които може да се объркате. И за Ина пътят е бил същият – доверявала се е, а сега на нея ѝ се доверяват. В последните години тя почти не се гмурка за себе си и за удоволствие, слизанията ѝ под вода изцяло са свързани с носенето на отговорност за живота на други хора и това е енергоемко и сериозно занимание.
И ОЩЕ SELFMADE ПРОЯВЛЕНИЯ
Дълги години Ина е била главен редактор на водолазно списание. Правят го с приятели, на доброволни начала, плащат само за дизайн и печат. Благодарение на работата си по списанието се запознава с много световни имена в гмуркането.
С приятелка имат проект, с който водят хора на плавания в Гърция, мотото е „Дайвинг и салса“, тъй като и двете се занимават професионално с дайвинг и имат страст към салсата.
В момента Ина Димитрова е PR и съдружник в проект на остров Бали – бутиков ризорт с водолазен център, партньорите ѝ са от други националности.
Занимава се с Хюмън дизайн и всичко, свързано с човешката душа, я интересува. Заедно с приятелки е създала проекта Soul divers – за опознаване и обикване на себе си, за духовно израстване. И организират ритрийти за хора, които имат нужда от това.
Смята, че е човек с мисия и че е намерила своето призвание. И това я кара да се чувства удовлетворена всеки ден.
А успеха тя формулира така: „Да имаш здраво семейство с морални устои и да живееш в истина със себе си.“
Снимки: личен архив, Erik Brown
МАРГАРИТА ЛОЗАНОВА
Познавам вдъхновението от новите идеи и съм готова „да скоча“ в начинание с много неизвестни. Рискувала съм. И понякога ми се е получавало. Рутината съсипва човека, затова я избягвам, доколкото е възможно. Устроена съм в събитията и хората да виждам позитивното, също като SELFMADE личностите, които са във фокуса на нашата медия.