Как Симеон Владов спасил гълъбче и го научил да лети, къде прекарвала летните вечери Диляна Попова, как Даяна Ханджиева се научила да плува и как Нейтън Купър осъзнал безпределността, четете в статията ни, посветена на Деня на детето.

На 1 юни отбелязваме Деня на детето. Празнуваме непринудеността, чистотата на желанията, възможността да се свързваме едни с други без колебания, без уточняващи въпроси. Празнуваме изследването на света, вглеждането в детайлите, първите опити, зараждащите се мечти, очакването на новия ден. Празнуваме игрите, израстването, живота.

От selfmade.id се свързахме с някои любими актьори, за да ги попитаме какво е било тяхното детство, кои са най-ярките спомени, които пренасят от него, и кои моменти от детските си години определят като ключови за изграждането на характера им като възрастни.

Благодарим им, че споделиха! Весел празник на детето във всеки от вас!

СИМЕОН ВЛАДОВ: НАМЕРИХ ПАДНАЛО ГЪЛЪБЧЕ И ГО НАУЧИХ ДА ЛЕТИ

Когато бях 12-13-годишен, опитомихме едно малко гълъбче. Живеехме в една стара къща в Ботевград с голяма градина, с голям вековен орех в нея и с най-различни птици. Един ден намерих много  мъничко паднало гълъбче с жълто пухче около шията и с жълто около човката. Успяхме да го спасим и аз започнах да се грижа за него. Майка ми и сестра ми, която беше по-голяма, ми помагаха. Това гълъбче започна да спи при мен в стаята ми, слагахме го в една кошница. Станахме големи приятели. Аз го научих да лети. Използвах най-малката си топка, хвърлях я по земята срещу него и то, за да се предпази от нея, започваше да подскача и да хвърка с крила. След няколко дни вече можеше да лети. Гълъбчето порасна, но останахме неразделни. Следваше ме навсякъде, кацаше на рамото ми, хвърчеше пред мен, зад мен. Обичаше много и майка ми. Летеше и по нея, придружаваше я дори в магазина. Около година преди глъбчето да се появи, беше починал баща ми, а майка ми реши, че неговата душа може би се е вселила в птицата, след като толкова много ни обичаше и толкова не можеше без нас. Никой не знае къде отиват душите и какво се случва с тях след смъртта…

За съжаление историята с гълъбчето имаше тъжен край. То летеше сред двора ни, влизаше и в къщата, оставяхме му храна и вода. През лятото бяхме отишли за няколко дни на почивка извън града при наши приятели. Беше опитомена птица, стоеше на една пръчка, близо до оградата, а едни момчета бяха минали покрай нея и я бяха убили с прашка... Много страдахме и много плакахме, но този период от детството ми остана като хубав спомен.

Изграждане на характера

Загубата на баща ми имаше най-голяма роля при изграждането на характера ми. Бях на 12 години, когато останах без него. Тогава започвах тийнейджърството си и най-много имах нужда от човек като него до себе си. Беше ми тъжно, години наред го изживявах. Баща ми беше свестен и добър човек, липсваше ми. Липсва ми и до днес. Тази загуба обаче ме научи да се боря, да бъда силен, да помагам на майка си, защото тя остана вдовица сравнително млада. Посвети се на мен и сестра ми, на грижите за дома ни. 

Второто нещо, което ме определи като човек, беше средата, в която израснах. Родителите ми бяха работници, не сме мизерствали, но никога не сме живели и богато. Живеехме на ръба на нормалното. Това изграждаше в мен желанието един ден да бъда силен и да разполагам с възможности, да помагам на близките и приятелите си да живеят добре и да се чувстват комфортно. Така се и случи. Благодаря на съдбата. 

Като трето нещо за реализирането ми като възрастен човек мога да определя детските си активности. От малък се занимавах с рецитиране на стихове, с пеене, свирех на пиано, включваха ме в най-различни продукции в началното ми училище „Васил Левски”. След това завърших едно от най-елитните училища тогава в цяла България „Проф. Д-р Асен Златаров” в Ботевград. Тогава реших, че ще ставам актьор, бях 12-13-годишен. Исках да се занимавам с театър, с музика. Запазих това желание за себе си, никой друг не знаеше. Посещавах театралния кръжок в читалището. После се случи това, което имах като мечта за себе си като малък. 

Голяма част от мечтите, към които съм се стремял, се сбъднаха. Разбира се все още имам мечти и ги преследвам.

Винаги казвам на сина си, който вече е на 22 години и учи в художествената академия (рисува от малък и се превръща в художник), че човек трябва да гони мечтите и целите си. Разбира се, това не трябва да се случва на всяка цена. Необходимо е да има морал в действията ни. Напомням му също, че никога не бива да забравя откъде е тръгнал. Много е важно да остане човек.

Тази година получих втория си „Икар” за „Златен глас“, след като озвучих образите на Еди Мърфи в „Смахнатият професор” и „Смахнатият професор” 2. Много съм щастлив, че съм единственият актьор в България, отличаван с „Икар” два пъти в тази категория. За да получа наградата си, излязох на сцената на Народния театър, екстравагантно облечен и с едни стари кубинки. Това бяха последните кубинки от казармата ми, с които ме приеха във ВИТИЗ. Вече толкова години ги обувам на специални събития, за да си спомням и за да не забравям откъде съм тръгнал. 

Симеон Владов покани читателите на selfmade.id на театър.

„С Милица Гладнишка, Милена Маркова и с други талантливи колеги играем в една  стойностна, смешна и забавна френска комедия – „Брачни безумия”. На 12 юни от 20:00 часа ще играем на откритата сцена на Парк – театър „Борисова градина”, а на 14 юни от 19:00 часа в театър „Сълза и смях”.

ДИЛЯНА ПОПОВА: СЪБИРАХМЕ СЕ НА ПОЩАТА, СТОЯХМЕ ДО КЪСНИ ЧАСОВЕ

Едни от най-топлите и ярки спомени от детството ми са моментите, прекарвани с баба и дядо. Всеки ден ходехме в тяхната къща, събирахме се цялото семейство, идваха и братовчедите ми.

Детството е необятно пространство. Времето, което сме имали с бабите и дядовците ни, наистина е специално и запомнящо се. 

Детството на съвременните деца е различно, те не обичат да ходят на село, по-градски са. В техния живот присъстват технологиите, обвързани са с тях. Опитвам се, колкото е възможно, да осигуря на сина ми Борил детство, сходно на нашето, с игрите, които ние сме играли.

Обвързвам детството с летата. Живеех в малко градче, в което имаше гимназия, но голяма част от приятелите ми живееха в големи градове. През лятната ваканция се събирахме пред Пощата, сядахме по стълбите и оставахме до късни часове, без никой да се притеснява за нас. Всичко беше спокойно и готино, говорехме си, играехме и карахме колелета. Това са много мили спомени. 

Много искам и Бори да има тези моменти. Именно затова лятото избираме да ходим на каравана, опитвам се той да живее колкото може по-свободно. Опитвам се да го докосна колкото може повече до музиката, изобразителното изкуство, да изгражда връзката си с Истината, да се докосва до истинските неща. 

ДАЯНА ХАНДЖИЕВА: БАЩА МИ МЕ НАУЧИ ДА ВЛИЗАМ БЕЗ СТРАХ В ДЪЛБОКОТО НА ЖИВОТА

Била съм спокойно дете, често съм играела с момичешки играчки. Може би тогава съм се научила да се концентрирам и да проявявам креативност. Днес, като актриса, повече предпочитам да играя сама и да работя сама, отколкото в екип. Може би в детството си изградих и умението да измислям истории – нещо, което обичам да правя и сега. 

Бях на 6 години, когато се появи брат ми. Тогава се научих да полагам грижи за някой друг, открих любовта към децата. 

Помня, че бях малка, когато баща ми ме хвърли в дълбок басейн, без да мога да плувам. Оттогава, когато преминавам през  трудности, той ми напомня, че съм се научила да плувам, когато съм била в дълбокото, че мога да влизам без страх в „дълбокото” на живота. 

Още не бях навършила 10 години, когато ме вземаше с него да плувам до шамандурата за джетове. Винаги ми казваше „Няма да се отказваш!”, „Ти да не си слабо момиче, че няма да се справиш?”. В трудните моменти в живота като възрастен в съзнанието ми звучат неговите думи, а аз самата си напомням тези случки и си давам заявка, че мога да се справя с предизвикателствата, с които се срещам.

НЕЙТЪН КУПЪР: НА 10 ГОДИНИ НАУЧИХ, ЧЕ СВЕТЪТ Е ГОЛЯМ И БЕЗГРАНИЧЕН

Роден съм в американския щат Колорадо, в град, който е много близо до планината. Оттогава в мен ясно остана усещането, че човек не бива да губи връзката с природата. 

Когато бях на 10 години, отидох на обмен в Мексико Сити. Това тогава ми показа, че светът е  безграничен. Осъзнах, че животът е голямо приключение и че когато имаш възможности пред себе си, е добре да ги последваш и да видиш докъде ще стигнеш. Ако не бях отишъл в Мексико Сити, може би нямаше да стигна и до България.