Историята на един унищожител на вредители с наднормено тегло, който се превръща във военноморски тюлен, ултраатлет и автор на световен бестселър, е повече от впечатляваща.
В днешния забързан и несигурен свят човек често търси своя смисъл, своята искра, която да запали вътрешния огън. Нещо, което да му даде инерция и сила, за да започне да се бори с пречките по пътя към успеха. Кой ли от нас не е търсил някоя вдъхновяваща история или мотивираща реч в интернет, която да го накара да стане рано и да свърши работата, която дълго е отлагал? Или нещо, което да го накара да каже „не“ на протакането, на вредните навици. И да му даде вътрешната сила да прекрачи прага на зоната си на комфорт, за да прекара малко време в онова страшно, но вълшебно място, „където се случва магията“.
В социалните мрежи (а и не само) често се натъкваме на хора, които се опитват да бъдат лидери на мнение, продавайки ни мечти. Трудно е човек да разграничи истинския гуру от онзи, който всъщност не практикува това, което проповядва. Както и искрените усмивки от тези, които всъщност казват: „Виж, аз съм успешен и щастлив човек, а сега купи този продукт.“ Понякога е трудно човек да избере правилната посока, докато гребе върху сърфа си и се плъзга по водите на информационния океан. Интернет често е като една огромна библиотека, в която не знаем как и къде да търсим.
На фона на всичко казано, има един мъж с пламък в очите, с глас, от който струи сила и авторитет, който изрича следните думи пред Джо Роугън:
„Всеки иска бързо решение, като коремни мускули за шест минути – може да получиш някакви резултати от това, но те няма да са трайни. Трайните резултати идват от страданието. Трябва да татуираш това в ума си, за да не го забравиш, когато трудните времена дойдат отново.“
Този човек определено има коремни мускули от стомана, така че явно говори от опит и е вещ по темата.
Освен това има нещо в погледа му и в гласа му, нещо, което не можеш да назовеш или да посочиш с пръст, но знаеш, че си го виждал и преди. Виждал си го у Рафа Надал. У Коби Брайънт. Може би това е аурата на състезателя, който отказва да бъде победен, въпреки всички обстоятелства в негов ущърб.
Кой е той? Неговото име е Дейвид Гогинс. И той е една от най-влиятелните личности в света.
Ако има хора, които се раждат с преднина в състезанието, наречено живот, то Дейвид Гогинс определено не е от тях. Напротив, ако използваме тази метафора, днешният идол на милиони по света е започнал състезанието с тежък товар на плещите си. Години наред той мъкне този товар, бави се в състезанието, изостава все повече и повече. До момента, в който решава да промени живота си и да изхвърля ненужният „баласт“, ден подир ден – не само от тялото си, но и от ума и душата си.
В този процес, който е колкото тежък, толкова и освобождаващ, Гогинс постепенно разбира, че неговото бреме го е направило много по-силен, много по-издръжлив от повечето участници по трасето. И решава да превърне кошмарите от своето минало в сценария на филм. В този сценарий изгрява звездата на едно ново негово „аз“, което той все още не познава напълно. Едно обаче е сигурно: той е решен да играе главната роля и да не се спре пред нищо, докато не достигне целта си. А когато я достигне – да се запъти към нова, и нова, и нова. Защото за него състезанието няма финална линия.
След като преминава през травмиращо детство, изпълнено със страх и домашно насилие, както и трудни тинейджърски години, в които е жертва на расистки заплахи и обиди, животът на бъдещият ултраатлет е в застой.
След службата си в американската армия, Гогинс постъпва на работа като унищожител на вредители. Работата му се състои в това да посещава обекти през нощта и да пръска с отрова. Както самият той споделя в автобиографичният си бестселър „Не можеш да ме нараниш“, навикът му след работа е бил да пие шоколадов шейк и да яде понички. Животът му както никога е спокоен, но му липсва цел и посока. Неусетно губи форма и качва килограми.
На двадесет и четири годишна възраст Дейвид е висок 185 сантиметра и тежи 135 килограма.
Мотивацията му е почти нулева, постоянно се опитва да се разсейва с нещо, до такава степен, че дори слуша телевизора, докато си взема душ.
Веднъж след работа обаче се случва нещо, което ще промени живота му завинаги. Докато е под душа, Гогинс дочува, че предаването по телевизията е за военноморските тюлени. Излиза от банята и започва да гледа предаването, което показва подбора и обучението на най-елитната специална част във Военноморските сили на САЩ. Гогинс вижда как кандидатите преминават през свръхчовешки изпитания. Мнозинството от тях се отказват по време на първите етапи и „адската седмица“ – седмица, в която са изложени на постоянни физически и психически изпитания, като същевременно са лишени от сън. „Беше ми дошло до гуша да се терзая от това, че съм никой“ – споделя той. „Не исках да стоя и да гледам отново и отново тези предавания, в които велики хора правят страхотни неща. Исках това чувство, което си представях, че изпитват – чувство на истинско постижение“.
В този момент той решава да промени живота си и да бъде военноморски тюлен, каквото и да му коства това.
Решава да провери какви са изискванията за кандидатстване. Тогава разбира, че за неговия ръст трябва да е не по-тежък от 86 килограма и половина, за да бъде допуснат, а следващият подбор започва след по-малко от три месеца. Това означава, че трябва да отслабне с почти 50 килограма за това кратко време.
Тези новини обаче не обезсърчават амбициите на Гогинс и той решава да направи всичко по силите си, за да достигне нужното тегло. В продължение на близо три месеца Дейвид почти не яде и прави невероятно дълги и изцеждащи тренировки, ден след ден. Преди крайния срок той прави чудото и достига до желаното тегло. Но това е едва началото на неговите изпитания.
Гогинс преминава през три адски седмици, тъй като става тюлен чак от третия път.
След като за пръв път преминава може би най-трудната част от изпитанията, а именно адската седмица, лекарите установяват, че той е носител на сърповидно-клетъчна черта – наследствено състояние, което може да предизвика сърдечно-съдови усложнения при дълбоко гмуркане. Това слага края на първия му поход към целта.
Следващият опит също се проваля, тъй като Гогинс претърпява редица контузии, които го изваждат от играта. Третият му опит обаче е успешен и той става военноморски тюлен. Случва се по най-трудния възможен начин, тъй като той отново страда от микрофрактури, както и тендинит на коленете. Твърдо решен да премине последната част от тренинга, Дейвид увива тиксо върху краката си, за да ги стабилизира и да може да тича. Така, с огромни усилия, успява да сбъдне мечтата си.
По-късно Гогинс започва да бяга в ултрамаратони с благотворителна цел.
Началото е поставено през 2005 година на ултрамаратона в Сан Диего. Той преминава стоте мили (160.9 км) за
18 часа и 56 минути. През 2003 година става трети в може би най-тежкия ултрамаратон в света, 217-километровия Бедуотър (135 мили). През 2013 година чупи тогавашния световен рекорд за най-много набирания, като прави 4,030 за 17 часа.
В края на 2018 година ултраатлетът издава „Не можеш да ме нараниш“, своята автобиографична книга, която се превръща в световен бестселър и помага на милиони хора да повярват в себе си и да преследват целите си.
Успехът и славата обаче не го променят, той продължава да търси предизвикателства, служейки като огнеборец и потушавайки горски пожари. През 2020 година Гогинс печели второ място на Moab 240 и първо място на Across Florida 200. Новата му книга „Никога завършен: махни оковите на ума си и победи във вътрешната война“, публикувана през декември 2022 г., е на път да направи позитивна промяна у още повече хора.
„Няма финална линия“ е един от известните негови цитати, а на 48 години Гогинс продължава да живее според ценностите, които проповядва.
МАРГАРИТА ЛОЗАНОВА
Познавам вдъхновението от новите идеи и съм готова „да скоча“ в начинание с много неизвестни. Рискувала съм. И понякога ми се е получавало. Рутината съсипва човека, затова я избягвам, доколкото е възможно. Устроена съм в събитията и хората да виждам позитивното, също като SELFMADE личностите, които са във фокуса на нашата медия.