В света на множеството възможности съвременният човек често се лута в търсене на своя път. Рядко има увереността, че това, с което се занимава, е неговото призвание. Когато обаче носиш в душата си чисто и безкористно желание, естествено стигаш до неговата реализация. Дори да тръгнеш по рационалния и праволинеен път, неосъзнато силата на желанието ти и безусловната любов те водят. Така два пътя се преплитат и се сливат в един, за да се превърнат в писта за излитане. Представяме ви Даниел Делибашев, човека, който се превърна в мост между два свята.
Спонтанният порив да направиш добро

Даниел Делибашев израства в родопското село Црънча. В ученическите си години гледа филми за африканските роби и се докосва до страданията им. Опитва се да разбере в по-голяма дълбочина как вътрешните, външните, междуплеменните политики и междуобщностните проблеми предначертават живота на хората в тези географски ширини.

Усеща спонтанен порив в себе си, че иска да направи нещо добро за хората в Африка, на които вземат хубавите неща, а им отговарят с жестокост. През годините емоциите се трупат и растат, Даниел стига до идеята, че трябва да отиде на място, за да помогне.

Той вече се е реализирал като банков служител, след като завършва „Финанси” в УНСС и „Банков мениджмънт” в Нов български университет.  Това образование по-късно му помага в модела на следване на приходите и разходите, за разпределянето на средства.

Дани отчетливо си спомня момента, в който вижда снимка на усмихнато африканско момче в интернет. Впечатляват го искреността и чистота в очите му.

„Помислих си защо да не отида в Африка, дори само за да предизвиквам усмивката на някое дете. Изпитвах силно желание и мотивация да видя такова човече - искрено и необременено от материалните неща”, споделя той.

Условия, в които можеш да действаш

Междувременно банката, за която Даниел работи, фалира. Тази пауза в живота му съдържа в себе си достатъчно време, заделени финансови средства и свобода, които му дават възможността да организира пътуването си. По-късно осъзнава, че ако е работил в друга сфера и е трупал друг опит, пътуването, което му предстои, може би никога е нямало да се случи.

Необходими са му 1-2 години, за да проучи как може да замине. 

Свързва се с българска организация, която му помага с изпращането на документите към международна организация, а тя към местна организация и сиропиталище в Гана. 

От българската организация казват на Дани, че досега не са изпращали доброволци в Африка и за съжаление няма да могат да му помогнат със съвети. Това не го притеснява, готов е сам да намери всичко, което му е необходимо – „все пак живеем във времето на интернет”.

В рамките на около два месеца българската организация успява да придвижи необходимите документи, а Даниел получава одобрение и заминава само месец след положителния отговор.

„Времето по организацията беше малко, за момент дори нямаше да успея да си сложа всички задължителни и препоръчителни ваксини.
На летището в Париж се прекачих за полета си към Гана. Самолетът беше пълен с местни африканци и ганийци, обзе ме чувството, че вече съм попаднал в тяхната среда. Не знаех кое е подходящото отношение към тях – дали да ги поздравя, дали да ги заговоря, дали да мълча, дали да ги гледам. Накрая реших просто да се усмихвам и да кимам с глава, за да не изпадам в никоя крайност”, споделя Даниел.

Да носиш радост с появяването си

Той пристига в Гана по тъмно – към 20-21 часа вечерта.

„Лъхнаха ме задух и влага, които направо щяха да ме съборят. При нас в България беше още зима и разликата беше огромна.

Докато пътувах вечерта с колата до мястото, на което щях да остана, си помислих, че всъщност няма толкова голяма разлика с нашия свят. Но когато влязохме вече в по-мъничките улици, видях как хората седят и лежат полуголи. 

Първата нощ останах да спя в столицата им Акра, а едва сутринта разбрах, че съм на първа линия на плажа. Между моята постройка и океана обаче имаше нещо, подобно на катун, с много деца и възрастни. Те се къпеха, преобличаха се, готвеха, закусваха, всичко беше разхвърляно. Виждах на едно място хора, съдове и пране. След това започнах всеки ден да откривам нещо ново – шокиращо, очаквано и неочаквано. В мен се пораждаха най-различни емоции”, спомня си Даниел. 

На следващия ден той вече пътува към сиропиталище, което се намира на около 50 км от Акра. В него остава като доброволец за месец и половина.

„Децата бяха много радостни да ме видят, много рядко бели хора стъпват там. Не ме познаваха, не очакваха нещо от мен, бяха щастливи само от появяването ми. Тази радост е невероятна, трудно може да се опише и не се среща сред нашите деца, които имат всичко”, коментира той.

Даниел вижда как много малки деца стават в 4 часа сутринта, за да пренесат вода и да се приготвят за училище. Впечатлява се как нито едно от тях не недоволства, а правят неща, които за него са трудни.

Децата се привързват към българина, някои от тях искат да се скрият в куфара му и да пристигнат с него в страната, от която е дошъл. Раздялата им се оказва трудна.

Малко по-късно Даниел създава фондацията си „Усмивка за Африка”. Нейната цел е да помага на африканските деца. Първоначално събира по 200-500-1000 лева, с които да подкрепи хората в Гана, когато храната не им достига. След това започва да осигурява средства за чиста вода, подслон и грижи, дрехи, лекарства и образование.

От 2018 година той започва да помага и в Уганда. Успява да се запознае с условията на мястото, към което насочва средства, през 2019 г. Установява, че в Уганда хората живеят  по-тежко отколкото тези в Гана. 

Открива 55 деца, които спят в две малки стаи без легла, на много тънички дунапренови дюшеци, проядени от дребни насекоми. Дани започва да насочва събрани средства към тях, след това се запознава и с други местни организации.

Да създадеш училище

„Децата в Уганда нямат много възможности къде да учат, училищата са далече, а таксите за тях високи…”, разказва Даниел.

През 2020 година с помощта на „Усмивка за Африка” са построени училище до 7 клас и детска градина, за които са записани около 400 деца, близо 300 от тях са спонсорирани от българи. Учителите са от местните къщи и близки села. Следващата цел на Дани е да построят училище и за по-горните класове.

 „Беше трудно. В началото не знаеш към кого да се обърнеш, към кого да отправиш въпросите си. С питане и проучване обаче, стъпка по стъпка, се успява. Когато знаеш какво е заложено на картата, няма връщане назад – аз вече имах финансиране и за земята, и за училището, не можех да се откажа. Справих се с помощта на приятели и партньори в Уганда доста бързо и благоприятно, въпреки всички трудности и неизвестни, които имаше.”

Исках отговорността да бъде само моя

Фондацията „Усмивка за Африка” няма официален екип, в България има хора, които помагат със счетоводни и с правни дейности, в кампаниите за набиране на средства, в поддържането на уебсайта. 

„Основател и изпълнител съм само аз, в началото исках да знам, че отговорността е само моя и ако стане някаква грешка, да не се прехвърлят вини. Стремях се всичко да се случи по-бързо и да се реализира спрямо моите виждания. Ако бяхме трима души, трябваше да обсъждаме и да се обединяваме около едно мнение, а това щеше да забави целия процес.”

За в бъдеще Даниел се надява да изгради по-голям екип, а той да се занимава повече с оперативна дейност в Африка и по-малко с набиране на средства в България.

От октомври 2020 прекарва повече време на континента, за който мечтае от дете, а около 3-4 месеца през годината е в България.

Споделя, че от света, който открива, би пренесъл способността на хората да оценяват всичко, което имат, впечатлява се колко малко им трябва, за да са щастливи. 

„Те са благодарни, молят се, благодарят на бог – според религията си, за това, което имат. Може да са полуголи, боси и гладни, но благодарят, че са живи и здрави, че виждат, движат се, често имат храна и са получили достъп до училище. Малки неща, които съм им давал – дъвки, бонбони, сладолед, вафли, бисквити, предизвикват огромна радост. Аз като дете се радвах по същия начин, когато получавах нещо. В детството ни жестовете и подаръците имаха различна стойност от тази, която имат днес в консуматорския свят”, споделя Даниел.

Пренасяне на българска култура

Когато е в африканските държави, следи какво се извършва като дейност, за какво се изразходват изпратените пари, проверява цените, среща се с различни хора, с които изгражда връзки. Голяма част от свободното си време прекарва с децата и младежите, подпомогнати от неговата фондация.

Африканските му приятелчета вече знаят български песни и хора, като по този начин част от българската култура присъства в ежедневието им. Когато Дани е сред тях, те решават да го изненадат с нещо, което са научили или му пускат видео клип, от който да научат заедно песента. Така празненствата им се оказват озвучени от българската музика.

Неизвестността се превръща в предизвикателство

„Понякога подкрепата, която получаваме, е достатъчна. Има и случаи, в които обаче ми казват, че нямат храна, а аз трябва да им обясня, че нямаме средства... На моменти е много трудно, в други моменти можем да се отпуснем и да дишаме. Понякога за едни дейности има финансиране, а за други – не. Случвало се е да имаме пари за образование, но не и за храна. Трябва да постигнем баланс, за да можем да обезпечим всички нужди”.

Днес Даниел Делибашев е на 100% сигурен, че е стъпил на своя път, макар че понякога трудностите са много, а стресът в повече. След тях обаче остават усмивките.

„През годините ми е помагало качеството, че когато реша наистина да направя нещо, аз го правя. Не търся извинение, за да не го правя. Може да не зная как се прави, никой преди мен да не го е правил, да няма кой да ми даде информация, това няма да ме откаже. По-скоро се превръща в предизвикателство. Готов съм да го поема. Тръгвам по пътища, по които никой друг преди мен не е тръгвал, и започвам от нулата – като откривателите едно време, които не са знаели къде ще стигнат, какво ще намерят и дали ще се върнат. Движещата ми сила е подобна емоция. 

В детството си мечтаех за различни неща – исках да стана футболист, да съм известен, да натрупам пари и средства, да се върна в родното си село и да направя нещо за него.

В по-късен етап исках да имам контакти в различни сфери и да мога да свързвам хората едни с други, за да си помагат взаимно за нуждите и целите си. 

Това донякъде се осъществи. В момента съм мост между децата в нужда в Африка, които нямат възможности за пълноценен живот, и хората, които искат да им помогнат и да направят нещо за света, след като са получили достатъчно обезпеченост в материалния свят. 

Светът на африканските деца научи и мен в по-голям мащаб да не насочвам усилията си в задоволяване на себе си с купуването на скъпи „играчки”, които временно дават чувство на удовлетвореност. Чувството, че съм направил и постигнал нещо, вече идва от това да дам на другите и да видя, че са щастливи и имат надежда и мотивация да се борят за бъдещето си”, споделя Даниел.

Той допълва, че емоциите в Африка завладяват много силно. Там не си само щастлив или само тъжен. Там може да си безкрайно щастлив и безкрайно тъжен едновременно, можеш да плачеш от радост и да се усмихваш от тъга. В палитрата на този свят Даниел Делибашев дава още нюанси – със selfmade присъствието си в света, с което допринася за живота на други.


Снимки: Личен архив/Фондация Усмивка за Африка

ДЖЕЙН ДИМИТРОВА

Свиренето на виолончело, дългите бягания и писането са моите терапевтични процеси. Винаги съм искала да се взирам с широко отворени очи във формите, в цветовете, емоциите и историите на живота. Обичам разговорите, които се превръщат в пътуване, преобръщат времепространството и променят посоките. Те са част от пътя на SELFMADE хората.

Прочетох и се съгласявам с Условия за ползване.
Прочетох и се съгласявам с Правилата за поверителност.