Алфредо Джеймс Пачино, по-известен като Ал Пачино, e икона в киното. Той завладява публиката с участията си във филми като „Кръстникът”, “Дик Трейси”, „Серпико”, „Белязаният”, „Ирландецът”. Кариерата му обхваща над пет десетилетия. Различните му превъплъщения са положително приветствани от критиката през годините. След множество номинации и награди получава „Оскар” за ролята си в „Усещане за жена”, а през 2001 г. – „Златен глобус” за цялостно творчество, през 2007 г. грабва и приза за цялостен принос от Американския филмов институт.
Той е методичен, интензивен и експлозивен актьор, чийто живот е пъстър и служи за вдъхновение на няколко поколения. През 2015 г. Пачино заявява, че колкото повече остарява, толкова повече хората трябва да поставят под въпрос актьорските му умения, но той просто не вижда смисъл да се отказва.
Животът на актьора е изпълнен с възходи и падения. Началото за него не е никак лесно, а пътят, който извървява, показва несломимата му воля.
Разпадането на семейството
Корените на Ал Пачино са в град Корлеоне на остров Сицилия – място, което винаги е било свързвано с италианската мафия и откъдето произхожда героят Вито Корлеоне от „Кръстникът”.
„В Америка повечето италианци са полуиталианци, аз съм изключение. Целият съм италианец - предимно сицилианец и малко неаполитанец”, заявява актьорът.
Неговите баба и дядо пристигат в Америка в търсене на по-добър живот, но не успяват да забогатеят. Семейството се бори с бедността. Пачино е роден в Ню Йорк през 1940 г., а майка му и баща му се развеждат, когато той е само на 2 години и жената го отглежда с помощта на родителите си в Бронкс.
„Детството ми беше трудно. Баба ми беше главата на семейството, а майка ми имаше второстепенна роля”, споделя актьорът.
Той винаги се е чувствал задължен на близките си за грижите, които са полагали за него в бурните времена. Смята, че те са му помогнали да стане човекът, който е трябвало да бъде.
Като дете Ал не контактува често с баща си и учителите му отбелязват, че имат нужда от мъжка фигура в живота си.
“Като тийнейджър не излизах извън контрол, но бях близо до това“, споделя той.
Пачино изоставя гимназията и започва да работи като куриер, портиер, чиновник, а за кратко дори живее и като бездомник и прекарва нощите си магазин.
Близките не подкрепят усилията му да стане актьор, а той прекарва безкрайни часове в гледане на стари филми на черно-белия им телевизор. Често се превъплъщава в някои от видените на екрана образи и ги представя пред баба си и дядо си. Изиграва и части от книги с вицове и комикси.
Сони Пачино, любовникът бамбино
Ал Пачино винаги се е вдъхновявал от изкуството. В тийнейджърските си години получава прозвището Актьора, защото винаги е пренасял в себе си една особена искра и е бил пълен с драматизъм. Често дори експериментира публично, на улицата. „Много деца днес участват в най-различни видео клипове, но тогава беше съвсем различно”, казва Пачино.
Той впечатлява както с таланта си, така и с външния си вид. Момичетата в квартала го наричат „Сони Пачино, любовникът бамбино“. Актьорът се възползвал от актьорските си умения, за да се сприятелява с други деца и да обърква хулиганите. Пътят му сякаш е предопределен.
„Бедните не стават актьори”
Ал е толкова заинтригуван от актьорството, че в прогимназията посещава клас по драма, а по-късно се прехвърля в гимназията за сценични изкуства в Манхатън. Майка му не е съгласна, но трябва да се примири, докато твърди, че „Актьорството не е за нашия тип хора. Бедните не се занимават с това."
Пачино не се обезкуражава, решен е да успее и вярва, че ще го направи. „Оцелелите чуват само това, което искат да чуят“, казва актьорът.
Часовете по-актьорско майсторство обаче се оказват по-строги отколкото очаква, стилът на преподаване не му харесва. Напуска гимназията на 16, но не се отказа и започва да се явява на прослушвания. Той няма необходимите връзки, но е достатъчно непреклонен и издръжлив, за да премине през трудните времена. Никога не се впечатлява от материалните неща в живота и дори след всичките си успехи остава встрани от материализма.
Смята, че младостта му е помогнала да приема бедността, защото „в по-ранните години нищо не изглежда толкова страшно.”
„Можеш да живееш с всичко на тази възраст. Трябва да се справиш със себе си. Едно парче пица ти дава много и се учиш да извличаш всяка частица от него”, споделя Пачино.
Докато се учи да оцелява в реалния свят, той развива актьорските си умения.
Мрачен период на загуби
Ал Пачино е на 21 години и се бори да пробие в актьорската индустрия, когато губи майка си. (Тя напуска този свят само на 43 години). Ударът за него е огромен, защото е израснал около силни майчински фигури. Не е сигурен, че ще се справи. В рамките на една години губи и дядо си. По-късно актьорът споделя, че това време е било невероятно трудно за него. „Аз нямах баща. Това беше най-мрачният ми период. Чувствах се изгубен", казва още той.
На 23 години се присъединява към Actors Studio и усъвършенства уменията си под ръководството на режисьора Лий Страсбърг. Пачино обаче знае, че не е като съвременниците си, които произхождат от привилегировани среди. В този момент се чувства неадекватен и различен. „Знаех, че съм дете скитник“, споделя актьорът пред британското издание The Telegraph. На прослушванията вижда, че като американец с италиански произход се отличава сред конкурентите си. Чувства се като изгнаник, но не позволява това да го събори. Знаейки, че трябва да бъде търпелив за правилния момент.
Липса на увереност, но ясна целенасоченост
Пачино поставя пиеси в кафенета с връстниците си и се фокусира да извлече максимума от това, което изживява. „Минавахме с шапката след всяко представление. Някои хора пускаха монети в нея. Така се изхранвахме. И беше точно в Ню Йорк...”, спомня си актьорът.
„Знаех, че когато се появи възможността, всичко, което трябва да направя, е да бъда там“, казва той пред The New Yorker.
Много пъти заради неувереността в себе си е готов да напусне прослушванията и репетициите. Режисьорът Чарлз Лотън, който е негов приятел, наставник и учител, потушава страховете и съмненията му.
Пачино вярва, че трудностите са му помогнали да усъвършенства креативността си и да разбере колко е важно да съхраниш желанието си да се развиваш.
Пачино започва да се появява в много продукции извън Бродуей и извън града, включително Hello, Out There (1963 г ). През 1969 г. има малка роля във филма “Аз, Натали”. Същата година дебютира на Бродуей и печели награда” Тони” за изпълнението си в пиесата Does the Tiger Wear a Necktie? Първата главна роля на Пачино е във филма The Panic in Needle Park (1971) - мрачна история за пристрастяването към хероин, превърнала се в нещо като култова класика.
За да влезе в Бродуей и в киното, Пачино работи упорито, но липсата на увереност остава в него. По-време на антрактите на дебютните си представяния дори се разплаква, защото не вярва, че изпълненията му са се получили.
Борбата с алкохола
Ал Пачино също има зависимост в живота си. Като методичен актьор след всяко представление се усеща изцеден и има нужда „да се възнагради”. Той изпива първото си питие още като тийнейджър и харесва начина, по който алкохолът го кара да се чувства. По-късно обаче напитките започват да пречат на връзките му.
Пачино не успява да се отърве от пристрастяването си дълго време и искрено заявява. „Имам нужда от това питие след шоуто, наистина имам нужда от него.“ Близките му знаят, че това се превръща в проблем и му помагат да го осъзнае като такъв. Ал успява да наложи волята си над него през 1977 г. „Приятелите ми най-накрая ме накараха да осъзная, че пиенето е пристрастяване. Аз исках наградата си след всяко шоу, заслужавах я. Сега също получавам такава - сладолед и бисквитки „Орео”“, споделя актьорът.
Едва не губи емблематичната си роля в „Кръстникът”
Смело може да заявим, че една от най-емблематичните роли на Ал Пачино в киното е превъплъщението му в Майкъл Корлеоне в „Кръстникът” през 1972 г.
Сред актьорите за тази роля са разглеждани Робърт Редфорд, Уорън Бийти, Джак Никълсън и Райън О'Нийл. Режисьорът Франсис Форд Копола е убеден, че Пачино е най-подходящият за филма, а авторът на бестселъра Марио Пузо решава да го подкрепи.
Въпреки това Пачино едва не губи участието си, след като се появява с махмурлук на снимките, без да е научил репликите си.
„Аз наистина съм наследник на мафията. Моят дядо Джерарди идва от градчето Корлеоне в Сицилия. Затова много исках ролята на Майкъл Корлеоне в „Кръстникът“. И никой не вярваше в мен освен режисьорът Франсис Форд Копола. А като излезе филмът, всички ме поздравяваха“, казва актьорът.
Той получава 35 000 долара за ролята си. "Не виждах Майкъл Корлеоне като гангстер. Възприемах го чрез борбата му, която беше свързана с неговата интелигентност и способността му да се приспособява”, коментира още той.
В светлината на прожекторите
Изиграването на толкова емблематична роля като Майкъл Корлеоне е важен ход за Ал Пачино, който внезапно се оказа в светлината на прожекторите. Той не знае как да се справи с популярността и решава да потърси професионална помощ.
„Славата е голямо нещо, с което трябва да свикнеш. Спомням си, че Лий Страсбърг ми каза: „Скъпи, просто трябва да се адаптираш”. Но не е толкова просто", споделя Ал.
В опит да управлява психичното си здраве той посещава няколко пъти в седмицата терапевтични сесии. Остава в тях 25 години. През 80-те години, когато снима само пет филма за цялото десетилетие, успява да се успокои „Просто исках да се отдалеча от темпото на цялото нещо,“, казва Пачино.
Филмът “Революция” от 1985 г. е дългоочаквано заглавие със солиден бюджет, което обаче се оказва голям провал. Това позволява на Пачино да се отдалечи от филмите за четири години и да си поеме така необходимата глътка въздух от киното.
„Море от любов” (1989 г.) възстановява Пачино като голяма филмова звезда.
Плодотворната му актьорска кариера продължава и през 21 век. През 2002 г. той участва с Робин Уилямс в трилъра “Опасно безсъние”, а по-късно се появява в „Бандата на Оушън” (2007). След поредица от роли в незабележителни филми Пачино се присъедини към екип от колоритни герои в „Имало едно време… в Холивуд“ (2019) на Куентин Тарантино и в „Ирландецът” на Мартин Скорсезе.
През 2021 г. се появи и като адвокат в American Traitor: The Trial of Axis Sally, който се основава на истинската история на Милдред Гиларс, радио пропагандистка за нацисткото правителство по време на Втората световна война. През същата година Пачино беше избран да участва и във филма„Домът на Гучи“ на Ридли Скот, който се съсредоточава върху истинската история за убийството на предприемача Маурицио Гучи.
Копнее за анонимност
Ал Пачино харесва личното си пространство и предпочита да остава в анонимност. Той споделя пред The Guardian, че не си спомня последния път, когато е можел просто да излезе на публично място, без да се стресира за това.
„Не съм влизал в магазин за хранителни стоки или в метрото от години. За децата ми е трудно да излизат публично с мен“, признава актьорът.
Според него славата като концепция се е променила драстично през годините. Той осъзнава стойността на това да бъдеш навън и да не бъдеш забелязван.
"Самата природа на славата е, че силна светлина пада върху нас. И аз искам да я премахна от лицето си, за да мога да виждам”, казва Пачино.
Ето още няколко незабравими цитата от великия актьор:
"Понякога е по-добре да си с дявола, когото познаваш, отколкото с ангела, когото не знаеш."
„Ако се оплетеш, просто продължавай с тангото.“
"За хората, за които съществувам само от време на време, аз нямам време."
„Забравете кариерата и просто вършете работата си. Ако чувствате, че това, което правите, е вашете нещо, и отивате в посоката, към която се стремите, останете в нея, в крайна сметка нещата ще се случат.”
„Актьорът става емоционален спортист. Процесът е болезнен – личният ми живот страда.”
„Няма щастие. Има само концентрация.”
„Винаги казвам истината. Дори когато лъжа.”
„Всичко, което съм, е това, което преследвам.“
„Ще бъда мъж, докато има жени, които не миришат на цигари и бира.“
„Бях много срамежлив. Справих се с това, след като влязох в светлината на прожекторите”.
"Лесно е да заблудиш окото, но е трудно да заблудиш сърцето."
„Живеем в свят, в който колкото повече работиш, толкова повече неща правиш. Това е работен свят.“
„Камерата може да заснеме лицето ми, но докато не улови душата ми, нямате филм.“
„Виж, но не пипай. Докосвай, но не вкусвай. Опитай, но не поглъщай.”
„Аз съм актьор, не звезда. Звездите са хора, които живеят в Холивуд и имат басейни във формата на сърце.”
„Не съжалявам за нищо. Правил съм грешки – избирах грешния филм или не се борих достатъчно за роля, която исках, но всичко, което правиш, е част от теб и винаги получаваш нещо от него.”
„Най-трудното нещо в това да си известен, е, че хората винаги са мили с теб. Всички са съгласни с това, което казваш, дори да е напълно абсурдно. А имаме нужда от хора, които могат да ни кажат това, което не искаме да чуем.”
„Понякога се борим с корпорации и забравяме, че хората могат да говорят помежду си.”
„Животът е пътуване с влак. Първо минаваш през един дълъг тунел, без да знаеш къде ще те отведе. След това, някъде към 50-те, влакът излиза от тунела на светло и в далечината виждаш голяма планина — крайната цел на пътуването. Аз вече зърнах планината. Това е едно ужасно усещане, което смразява кръвта.“
"Или ще действам, или ще умра."
„Плодът пада от дървото. Не го отърсваш, преди да е готово да падне.“
"Човекът е малко по-добър от репутацията си и малко по-лош от нея."
"Никога няма да бъдеш сам, ако имаш книга."
„Вярвам в един ден – ДНЕС. Той е всичко, което имаме.”
„Всичко се променя с възрастта. Ролите се променят с възрастта, чувствата ви към тях се променят. Сега не бих влязъл в роли, които съм изиграл преди 10 години.”
„Моите слабости... Може би, ако ме бяхте питали за силните ми страни, щях да направя същата пауза. Може би те са едно и също нещо.“
ДЖЕЙН ДИМИТРОВА
Свиренето на виолончело, дългите бягания и писането са моите терапевтични процеси. Винаги съм искала да се взирам с широко отворени очи във формите, в цветовете, емоциите и историите на живота. Обичам разговорите, които се превръщат в пътуване, преобръщат времепространството и променят посоките. Те са част от пътя на SELFMADE хората.