Основна причина, поради която продължаваме да не живеем себе си в свят, който прегръща лозунга „Бъди себе си!“ до крайност, са нереалистичните очаквания на родителите ни. Как да бъдем себе си, когато сме израснали с несъзнателната „програма“ да бъдем някой друг? Как да се освободим от тази програма, която ни спъва на всяка крачка в пътешествието към нас самите?
Възпитание, програмиране, нереалистични очаквания
Искаме да признаем или не, но възпитанието само по себе си не е нищо друго от … програмиране. Психичното програмиране е сходно с това при компютрите. Взимаме един току-що инсталиран компютър и започваме да го пълним с различни програми, които ще ни помогнат да го ползваме за практични цели.
В света на възпитанието тези програми звучат различно, например: как да използваме лъжица и вилица, как да разговаряме с другите, как да реагираме, когато нещо не ни харесва.
Това, което наричаме наша личност, не е нищо друго от наслоени една върху друга програми, които са ни превърнали в социално адаптивни личности – или добре адаптирани същества, които не знаят всъщност кои са.
И докато програмирането, или т.нар. възпитание, ни е помогнало да оцелеем в структурите на семейството, детската градина, училището, то до голяма степен вреди в живота ни като възрастни.
Закодираните реакции в програмите невинаги отговарят на актуалните изисквания на средата, в която сме – например интимни отношения, работно място и социален кръг.
Както вече споменах, в последните години хората в цял свят прегръщат лозунга „Бъди себе си!“. Идея, малко или много противоречива, тъй като е поредната програма, за която нямаме нужното упътване.
Може би една идея по-реалистичната посока за всеки от нас би била „Стани себе си“. Това ще рече освобождаване от ненужните програми, изчистване от очакванията и добавяне на адаптивни модели, които отговарят на нашата зряла и далеч по-истинска същност.
Родителите: първите програмисти в нашия психичен свят
Истината е, че родителите започват да програмират психичния ни свят още преди да се родим. Техните мечти за дете, което ще е такова и такова (желани от родителите качества) са първата програма, с която идваме в този свят.
Програмирането е най-силно при единствените деца, както и при първородните. Първото дете винаги е обвито в мечтите на майката и бащата, които копнеят да продължат себе си чрез психичното пространство на детето. Още тук се залагат първите нереалистични очаквания, израз на неосъзнатите нужди и мечти на родителите.
Така майката, която като дете е имала мечта да стане балерина, но това не се е случило, ще води до изнемога дъщеря си на уроци по балет. Дори това да е мъчение за детето, което е лишено от гъвкавост и е надарено със съвсем различни качества.
А бащата, който е известен адвокат или лекар, ще очаква от сина си да продължи професията му, дори и когато това ще осакати творческите му заложби и ще го извади от руслото на собствения му житейски път.
Дали родителите осъзнато искат да осакатят децата си по този начин? Не, разбира се. Просто те на свой ред не осъзнават собствените си програми, както и програмите, които несъзнателно налагат на децата си.
Децата доброволно се лишават от своя живот, за да осъществят мечтите на родителите си
За децата родителите (или хората, които се грижат за тях) са богове. Не само по своя размер, но и по своите т.нар. повели. Каквото каже родителят, се възприема за чиста истина, а родителските очаквания се превръщат в отправна точка на целия ни живот.
Децата са зависими от родителите си и са готови на всичко, за да оцелеят. Дори това да е свързано с лишаване от собствена идентичност и житейска посока.
Визията на родителите за нас самите е изтъкана от стегнатите нишки на нереалистичните очаквания, които на всяка цена ще се опитваме да оправдаем като възрастни. Защо?
За да задоволим най-накрая родителите си и те на свой ред да ни позволят да бъдем себе си.
Истината е, че това никога не се случва на практика, а ние продължаваме да разиграваме своята вътрешна битка между това какви „трябва“ да бъдем и какви наистина сме.
Как нереалистичните очаквания се отразяват на вече порасналото ни Аз?
За да изясним в по-голям детайл ефектите на нереалистичните очаквания на родителите върху живота ни, ще разгледаме три основни области – любовен живот, професионален свят, социален кръг.
Любовен живот
Първата несъзнателна програма, с която израстваме, е какви трябва да са отношенията между мъжа и жената. Модел за това, разбира се, стават истинските отношения между родителите ни, които наблюдаваме всеки ден. Карат ли се родителите ни, или се разбират? Изразяват ли любовта си един към друг, или се държат хладно и безразлично? Решават ли проблемите си, или бягат от тях?
На съзнателно равнище се посяват още семенца – тези на очакванията на всяко „трябва“. „Трябва да се ожениш и да имаш деца; трябва да построиш собствен дом; трябва да имаш достатъчно пари в банковата си сметка, за да започнеш да градиш семейство; трябва да намериш жена/мъж, която да бъде с тези определени качества...“ и т.н., и т.н.
Много често тези очаквания се превръщат в основната причина да вземем прибързани и грешни решения по отношение на ключови теми в нашия живот. Например, решаваме да се оженим за жена/мъж, които отговарят на родителските очаквания, но всъщност ние не обичаме, вследствие на което се развеждаме, разочароваме родителите си и се налага за първи път да поемем руслото на собствения си живот.
Родителите винаги искат „най-доброто“ за децата си и това се отнася не само за личния живот, но и при избора им на професионален път. Така родителите, които се гордеят с професиите си, ще изискват от децата си да ги наследят и да тръгнат по техния път, т.е. да станат техни продължения.
Други родители, които не са развили себе си достатъчно, ще решат да прехвърлят собствените си нереализирани стремежи върху децата си, изисквайки от тях да постигнат това, което самите те не са имали дързостта да последват.
Натискът да бъдем нещо, което не сме и за което нямаме заложби, създава у нас усещането, че се проваляме, не се справяме, разочароваме другите хора. Това може да ни подтиква да се заемаме с дейности, в които не сме добри (например желаните от родителите сфери на работа), само за да се провалим отново.
Има ли изход от тази ситуация? Да, изправяме се пред нуждата да се освободим от очакванията на родителите си и да последваме истинските си заложби. Всеки от нас идва в света с уникален комплект дарби и когато стъпи върху тях, а не върху нереалистичните очаквания, ще получи не само успех в работата си, но най-вече усещане за вътрешно удовлетворение и пълноценност.
Социален кръг
В най-общ смисъл ние израстваме с родителски очаквания в двете крайности – хората ме харесват/хората не ме харесват. До голяма степен зависи от това доколко родителите ни са демонстрирали реалистична оценка върху нас самите и доколко са проектирали себе си върху нас.
Ако сме получили повече негативни коментари за собствената си личност, т.е. негативна родителска проекция, вероятно ще страдаме не само от ниска самооценка, но и ще вярваме, че другите не ни приемат, харесват и т.н.
Това ще ни направи враждебни или уплашени, когато сме в обществото. На свой ред нашето поведение ще предизвика съответна реакция, която на свой ред ще затвърди нашата представа (матрица), която е – не съм приет/другите не ме харесват.
Ако обратното, получавали сме твърде много похвали, комплименти и т.н., без те да са част от реални постижения, ние може да очакваме, че другите ще ни харесват независимо от начина, по който се държим.
Това, като възрастни, ще ни подтикне да се държим неадекватно на средата, вследствие на което ще получим структуриращи реалността ни действия. Но дали ще осъзнаем и преработим себе си, или ще продължим да се блъскаме в стени отново и отново?
Как да се измъкнем от родителската матрица?
Представете си своята вече изградена личност като руска матрьошка, която съдържа в себе си много други все по-мънички матрьошки. Пътешествието към себе си иска да се освободим от тези матрьошки или програми за себе си една по една, докато накрая остане една малка фигурка, която вече не може да бъде разполовена.
Това е нашето вътрешно дете, което иска да изрази пълния ни потенциал. Какви са неговите дарби? Какво обичаше да прави, да играе, да твори, преди цялото това програмиране да се случи? Каква е неговата истинска и неподправена същност?
Отговорът за всеки от нас ще бъде различен, а това пътуване – към себе си – е едно от най-важните, които всеки от нас трябва да извърви.
Снимки: Pixabay
ЕКАТЕРИНА КЬОСЕВА
Пътят на йога е едното ми крило, пътят на психологията – е другото. Това са двете лещи, които ми дадоха вътрешна цялостност и перспектива, чрез които преоткрих своята мисия и предназначение в света, а именно да бъда полезна на хората.