На 2 юни почитаме паметта на поета и революционер Христо Ботев. Неговият образ възпитава духа и отваря съзнанието. Много се надявам все още да има място за този български герой в съвременния свят, много различен от годините на робство, в които Ботев расте и изразява същността си. Днес живеем в много по-лъскаво и бързо време, много по-комфортно и удобно, но може би и много по-опасно със скритите си клопки и капани, които захващат душата и свободната воля.

Христо Ботев беше един от любимите ми автори, които изучавахме в училище. Помня, че открих творчеството му доста време преди да стигнем до него в учебната ни програма.

В дома на леля Ани - братовчедка на майка ми, открих една зелена книга, която съдържаше 20-те му стихотворения, фейлетоните и публикациите му в периодичния печат.

Беше изхабено издание, с поизбелели корици с намачкани ъгълчета, а когато разлиствах страниците, откривах около напечатаните текстове множество допълнения, писани с молив и ръкописни букви – между строфите, между стиховете, около заглавията, по диагонал, в началото на страницата, в края ѝ. Тази книга, преди да стигне до леля ми, е била на майка ми. Тя беше учила по нея и грижливо си беше водила записки по анализите, които са правили върху текстовете на Ботев в училище.

Разгръщайки страниците на книгата, навлизах в два свята. Първият беше този на мама, който ми показваше, че в клас се внимава и че написаните думи могат да бъдат обяснявани, допълвани, да преминават през същността на човека. Онези ръкописни букви ми се струваха и голям хаос, не задълбавах в тях. Беше мой ред чрез зелената книга да се срещна с Ботев. Помня, че много преди да започнем да го изучаваме в училище, намирах стихотворенията му за особено въздействащи. Не помня доколко вниквах в смисъла им, но зарядът на думите им сякаш проникваше в мен и се сливаше с кръвта във вените ми. Усещах интуитивно някакво извисяване, беше пътуване във време, което разкрива тайнства, беше усещане за революция. Беше друг вид общуване. Това бяха първите страници без картинки, които четях на глас, когато родителите ми не си бяха вкъщи. Бяха интимни моменти. Чувах тембъра си, влагах особен патос, съсредоточаването и гласното изразяване сякаш освобождаваха напрежение, освобождаваха детската ми същност. Влизах в потока на четенето, влизах в потока на Ботев.

Той е светоусещане за смелост, за порив за действия, за противопоставяне с несправедливостите, за копнеж по идеалите, за Свободата като ценност, за различност сред другите. Ботев е връзка с рода и със семейството, с родината, с природата ѝ. Той е заявка за принадлежност, заявка за вечна любов, за живот след смъртта.

Едва ли съм го осмисляла тогава по този начин, но енергията на думите му случваха някаква магия. Пренасях се сред самодивите, проблясваха ятагани и саби, разхождах се с хайдутите… Разбирах, че текущото положение невинаги е най-доброто и че вътрешното ни Аз трябва да има стремежи, устои и механизъм за придвижване.

После, когато заговорихме в училище за Ботев, знаех кой е той. В пети клас учебникът по литература представяше поемата му „Хайдути”, научих я цялата наизуст. В единадесети клас вече правехме сложни интерпретативни съчинения. Обожавах тези часове. Откривахме метафорите, метонимиите, алитерациите, обръщахме особено внимание на синекдохата „бащино огнище”, на анжамбманите в „Обесването на Васил Левски”. Оформяхме тези и антитези. Търсехме какво има зад думите, влизахме в душата на лирическия герой, влизахме в душата на автора. Опознавахме Ботев, останал в историята като Геният на българската литература.

Христо Ботев се ражда в мрачните години на робството, но неговият революционен дух успява да зададе нови хоризонти, да пророкува Свободата, докато се бори за нея. Той представя освобождаването от игото като възможно. Готов е да влезе в битката, за да изведе българския народ към по-светли и пълноценни дни, готов е да пожертва живота си в нея. Ботев надскача духа на съвременниците си, успява да изрази идеалите, да ги сподели, да увлече след себе си. Той навлиза в дълбочината на реалността, на емоциите, на яснотата, че положението, в което българите се намират, вече е нетърпимо и е време за действия. Той е осъзнал, че народът се нуждае от единство, за да постигне голямата си цел – свободата, защото революцията е единственото спасение.

Споделял е, че песните на майка му, са го научили да обича родината и семейството си, да бъде добър човек, с ценности и идеали. Това е силата на предаването, което пренася във времето.

Стихотворенията на Ботев показват израстването на неговия дух, колебанията му се превръщат в убеждения, неразбирането на себе си се трансформира в себеутвърждаване. Те показват неговото себеизграждане, показват вътрешните му борби, водени от бунта и непримиримостта. Душата на Ботев не търпи, тя иска да изрази себе си, иска да влезе в битка, за да осигури на бъдещето по-леки дни, да премахне тиранията и да даде полет на българския дух. Ботев се врича за Свободата на народа и е готов да пожертва себе си, за да отключи процесите.

Първото стихотворение, което Ботев пише, е „Майце си”. В него се усеща надигането на революционния дух, но кънти и неразбирането на самия себе си. Лирическият герой не може да си обясни защо е различен, защо чувства младостта си „попарена”. Той влиза в противоречия заради незрялата си възраст, заради неопитността си и заради това, че е надскочил времето си. Това се усеща и в „Към брата си”. В него Ботев дава заявката, че се чувства несподелен, че в него се борят чувствата на силна любов към родината, но и на омраза към „глупците”, които не разбират, че живеят в „мъртъв” и „коварен” свят. В „Елегия” Ботев отправя критиката си към народа, към търпението, към  готовността му да посреща всяко ново страдание. В „Делба” Ботев търси своите съмишленици и ги призовава „а сега - дай ръка за ръка / и напред със стъпки по-твърди!”. Лирическият му герой знае, че чрез обединяването духът става по-силен, че е необходим някой, с когото да споделяш пътя си, за да можеш по-ясно да изразяваш заявките си пред света и живота, пред изкушенията му. В това стихотворение той призовава: „братко, на смърт да вървим”. Това е заявката за безстрашие, осъзнаването, че животът ще приключи, но службата на народа и висшите идеали ще го оправдаят и няма място за разколебаване.

В „До моето първо либе” Ботев изоставя света на любовта, който някога го е омагьосвал, притеглял, възвисявал, защото неговото сърце вече „трепти” и „ще хвръкне” от несправедливостите. Не може да си позволи да не последва гласовете в душата си. 

Като революционер Ботев не спира да настоява за общо въстание на българите, обикаля и убеждава за необходимостта за действия. 

Идеалите на Ботев са за „правда и за свобода”. Той е готов да жертва живота си за тях. В стихотворенията си Ботев носи предчувствията за смърт, но страхът, че животът ще продължава да носи своите тегоби, болки и мъчения, е много по-голям от страха от неизвестното. Ботев не може да прости ограбването на българските земи и на хората, това го изпълва с тъга, с гняв, неговата вътрешна молитва е всеки да се бори с „душманите на народа”. Той осъжда компромисното живеене, осъжда невъзможността робската същност да различи „човек ли е той или скот”. Задаваме ли си този въпрос днес?

Ако мога да се върна назад в някой от училищните моменти, почти съм сигурна, че ще избера часовете по литература, в които г-жа Янкова задаваше въпроси по стихотворенията на Ботев, оставяше ни да помислим, а след това изслушваше интерпретациите ни. Помня пламъчетата в очите на съучениците ми, когато заговаряха за Ботев, помня инстанциите им, дикциите им, вярата и убежденията им, че свободата е идеал, за който трябва да се борим. Борим ли се днес за него? За свободата на мислите си, на същността си?

В онези часове в нас се завихряше усещането, че идеалите трябва да се отстояват, че не бива да се примиряваме със зададени условия, когато са в наш ущърб, че има завети за следване, че има хора, които обединяват около себе си, че има хора, които сменят посоката на историята, преобръщат процесите в нея, че има хора, които целите са бунт, пламък, и могат да изнесат света на раменете си. Хора, които надскачат, надживяват и на тях ежедневието не им отива, защото са Вселена.