Обратно на логиката, Иван и Андрей с годините стават хем по-хубави, хем по-добри. Едно време Андрей беше доста по-краен, по-избухлив, по-нетърпелив и по-язвителен. Добре е да си в настроението, в което е и той, защото иначе разминаването е голямо. Бързо пали и бързо му минава, може да превключи за секунди – както е бил много ядосан, започва да се смее с пълно гърло и има супер заразителен смях. Толкова добре се познаваме, че аз само по начина, по който Андрей влиза в офиса знам в какво настроение е – дали е нервен, дали е притеснен, дали е весел. Когато го видя в какво настроение е, знам как да реагирам – какво да му кажа, да му спестя ли някоя информация.

 

С Иван и Андрей съм прекарала най-много време в целия си съзнателен живот. Няма да е пресилено, ако кажа, че извън възпитанието на родителите ми, това какъв човек съм днес го дължа и на тях – и с добрия, и с лошия пример. Обичам ги като семейство. Много често сме на различно мнение по доста въпроси и спорим, но това по никакъв начин не пречи на работата и приятелството ни. По-голямата част от живота ни е минала заедно – цялото ни професионално и личностно израстване, любови, бракове, раздели... всичко. Факт е, че първите десет години бяха по-луди – купонджийските, младежките, пиянските ни години. Сега всеки от нас е по-обърнат към семейството, към децата, търсим повече спокойствие. Остаряваме явно…

 

Бащинството ги промени доста, особено второто бащинство на Иван, защото когато Ава се роди, той беше на 25години. Сега го виждам как иска пълноценно да изживее всеки един момент със Сами, как се наслаждава на всяка минута с него, всеки детайл в отглеждането му е важен.

 

Откакто се роди Васко, Андрей също работи повече над себе си и е доста по-улегнал. Разсъждава по-философски, което се дължи на бащинството и семейния живот, според мен. Преди години и двамата бяха по-крайни, особено Андрей. Той беше и по-големият работохолик, който дълги години не можеше изобщо да почива. Отиваше някъде на почивка и започваше от сутринта да звъни, за да пита за рейтинга и дали сме изпълнили дадена задача, четеше всичко – сайтове, вестници. Главата му не спираше. Откакто е с Еми, сам казва: "Дайте да свършим всичко днес, защото утре не желая да говоря по телефона." Това е крачка напред за него – да се научи да почива пълноценно.

 

Иван е в другата крайност, може да не си вдигне телефона с дни, когато е ваканция. Той така ни научи, че ако трябва нещо спешно, звъня на Андрей, не на Иван. Тогава Андрей започва да се оплаква, че му звъним само на него.

 

Двамата са истински фенове на „Левски”, отборът също им е кауза. Не са ме водили обаче на мачове, аз съм безотборна. Преди години, когато Левски беше на друго ниво и те влагаха прекалено много емоция, се пускаха мачове в офиса, а Андрей хвърляше столове, когато отборът губеше. Иван и сега си води синовете на мачове, иска да възпита Сами като левскар. Това им е основна линия в живота, която си върви заедно с тях.

 

Двамата са различни дори за най-елементарни неща. Иван е по-бавен и спокоен, Андрей е доста по-невротичен. Иван обожава техника, космос, американско кино, обича да играе на плейстейшън, Андрей ги ненавижда. Допреди година той нямаше смарт телефон, дълги години не можеше да си влиза в мейла, обаждаше се да ме пита каква му е паролата. Андрей е по-аналогов, пише всичко на тефтер, Иван пише всичко на телефона, техничар е – иска най-съвременната технология и в колата си, и в телефона си, навсякъде. Андрей държи само колата да му е удобна, стабилна и да му върши работа. Той пък като цяло е хипохондрик, но интересното беше, че по време на пандемията не се страхуваше от COVID-19, въпреки това пие шепи с всякакви хапченца и ампулки, той е подвижна мини аптека. Има си някакви параноични включвания, но вече дори не му обръщаме внимание.

 

Двамата са различни и в комуникацията си, в начина си на изразяване. А в същия момент все едно са едно цяло, толкова са се напаснали, в живота си са били много по-дълго време заедно, отколкото с родителите си и с жените си.

 

Иван е много по-романтичен, много по-галантен, знае как да сваля звезди, как да обгрижва, да направи комплимент. Той е по-смешният на моменти, може би защото е актьор и играе. Андрей се е понаучил през последните години, но не е романтик. Правил е романтични жестове, но те са били инцидентни, не са част от него, не му идват отвътре.

 

Андрей е по-хладнокръвен и по-рационален в мисленето си, Иван е по-емоционален. Между тях двамата обаче няма лидер. Те са напълно равностойни, в синергия са. Въпреки разпределението по проектите, до което стигнаха през годините, по никакъв начин единият не се е превърнал в лидер, няма никаква йерархия в отношенията им и винаги е било така. Андрей е по-авторитарно настроен по принцип, но се е случвало и на двамата да отстъпват в различни ситуации – понякога Иван може да се запъне за нещо дребно, друг път пък Андрей. Но вече всичко е доста по-балансирано.

 

Покрай залитанията си към ВМРО може би преди пет години Андрей можеше да влезе в политиката. Сега не виждам такива настроения, вече се определя за аполитичен. Преди имаше всички предпоставки, носеше и идеята, но очакваше да стане на 40 години, а сега вече се отврати.

 

Изключителни ги прави това, че след толкова години заедно не се скараха. Следват си пътя и работят здраво – независимо от успехите и провалите. Изключителни са с това, че егото им не ги победи и не се взимат на сериозно, че успяха да се преборят с някои недостатъци и вредни навици, които им пречеха, че им пука за хората около тях. През последните години вече се замислиха за следата, която ще оставят. Аз не мога да си представя Иван без Андрей и обратното.

 

Когато Иван и Андрей спорят, се надвикват доста, след това често гласуваме кой е прав. Тогава този с по-малкото гласове казва, че не иска да спори и приема мнението на „мнозинството”. Техните спорове не продължават дълго. Дори да са в обикновена среща и да не спорят, постоянно се разхождат, въртят се и не спират да говорят. Ако Ники Николов присъства, прави същото, тогава вече можеш да полудееш – трима човека, всеки обикаля в различна посока и всеки говори на висок тон.

 

Не помня някога в офиса да е имало напрежение, което да трае дълго, скарват се за минути и после всичко е наред. Тайната е, че ние абсолютно всичко слагаме на масата, максимално открити сме. Никога не е имало нещо, което да прикрием, да скатаем, да се опитаме да заобиколим, да го знае само единият, пък от другия да скрием... невъзможно е това. Така живеем много по-лесно.

 

През последните години отношенията ни са равнопоставени и приятелски. Те са ми шефове, но това не се усеща по никакъв начин в комуникацията ни. Всеки е с нагласата да свърши колкото може повече работа, изслушваме се и ценим мнението на другия. Няма неизказаност, движим си задачите без напрежение, имаме пълна лекота в комуникацията. Те знаят, че могат да разчитат на мен по всяко време, както и обратното. Приели сме се такива, каквито сме, и повече се надсмиваме на недостатъците си, отколкото да се дразним от тях.

Прочетох и се съгласявам с Условия за ползване.
Прочетох и се съгласявам с Правилата за поверителност.