С Андрей се подготвяхме заедно за кандидатстудентските изпити и ме приеха в специалностите „Право” в УНСС и „Журналистика” в Софийския университет. Андрей изигра основната роля да избера журналистиката, вместо силно желаната от мен специалност „Право”, а после баща ми не ми говореше цял месец. Много пъти, докато работехме в телевизията, където хаосът и напрежението са големи, се е случвало да казвам, че ако си бях записала правото, сега щях да ходя с костюм и високи токчета в кантора, а не да се занимавам с всичките луди хора покрай нас. Андрей отговаряше, че съм щяла да умра от тъпотия и това не била моята кариера.

Имахме преподавател, от чиито часове често се опитвахме да се измъкнем, защото съвпадаха с графика ни за монтаж в телевизия „Ден”. Като ни срещаше по коридорите, той казваше: "Имам чувството, че мотото в живота ви е „Нито ден без гаф!”.

По дисциплината „Телевизионна журналистика” трябваше да гледаме филма на Михаил Ром „Обикновен фашизъм”. Бяха го прожектирали за всички в голямата зала, в нашия факултет, към този момент обаче с Андрей и още 5-6 човека сме отсъствали. Специално за нас направиха нова прожекция, а изпитът се състоеше в курсова работа върху филма. По това време ние бяхме изключително въодушевени, че работим в телевизията. Аз бях репортер, имах и своя рубрика, която се казваше „Междинна станция невъзможна”. Имахме пълна свобода да правим това, което смятаме, че е правилно. Ентусиазма, който ни беше завладял тогава, не мисля, че съм го изпитвала по-късно.

В деня на втората прожекция се оказа, че с Андрей отново имаме час за монтаж на материалите за предаването в неделя. Чудехме се как да постъпим, защото при осем човека очаквана публика, двама липсващи щяха да направят впечатление. По това време обаче Уляна Пръмова създаваше екип за новините и нямаше да ни дадат друг час в телевизията. Нищо не измислихме. Решихме, че ще влезем да изгледаме 20 минути от филма, колкото да видят, че сме там, а после ще се измъкнем тихо.

Речено-сторено. Измъквахме се тихо-тихо от залата, когато въпросният преподавател ни срещна пред вратата. Започнахме да се обясняваме колко е важно да си подготвим предаването. Преподавателят ни се обърна и си тръгна. За изпита бяхме решили да му кажем, че е видял, че не сме изгледали филма докрай и няма как да предадем курсова работа върху него. Влязохме, когато ни дойде редът. Каза, че без курсови работи няма как да ни пусне и ако успеем да ги предадем до края на деня, ще ги признае. С Андрей отново имахме много работа в телевизията. Отидохме в офиса. Разбрахме се единият да пише двете курсови работи, докато другият работи, после да се разменим. Писахме, допълвахме и Андрей каза, че има подходящо заглавие за своя текст и държи на него. Написа си го и отидохме да принтираме. Всеки си взе страниците и влязохме при преподавателя. Той прелисти моята курсова работа, зададе ми няколко въпроса и ми писа петица. Трябваше да остана, защото Андрей беше последен, а сам студент не се изпитва. Преподавателят погледна неговото заглавие и го попита дали му се подиграва. Андрей беше категоричен, че няма такива намерения. Преподавателят ни каза, че сме безобразни и се държим по изключително нагъл начин. Писа по-ниска оценка на Андрей и излязохме. Аз не разбирах какво толкова е станало, попитах Андрей с какво е провокирал този гняв. А той ми подаде курсовата си работа, която беше озаглавена така: „Обикновен фашизъм – историята на едно недоглеждане (но не моето)”. Толкова се смях! Погледът на преподавателя ни в момента, в който видя заглавието, беше изключително запомнящ се.

СНИМКА: ЛИЧЕН АРХИВ
Прочетох и се съгласявам с Условия за ползване.
Прочетох и се съгласявам с Правилата за поверителност.