Откакто се помня, аз имам разностранни нужди, искам да направя толкова много неща, че този живот със сигурност няма да ми стигне. Повечето хора ги е страх да правят големи промени, мен ме е страх да правя промени само на дребно. Да затворя една страница и да отворя нова, за мен често е дори облекчаващо. Учила съм, специализирала съм, работила съм за най-големите корпорации и в най-успешните медии. С времето усетих, че нямам право да заменям ресурсите здраве и време за дейности, за които не съм 100% сигурна, че освен средства, носят и смисъл и помагат на духовното ми израстване. Затова на няколко пъти съм променяла посоката си и съм интегрирала в живота си нови нетипични за семейните ни традиции занимания. Една такава авантюра е моят ресторант Irituali. Чувствах, че ако не го направя, може би след години ще съжалявам. Създадох план и ето – вече пет години, освен останалите дейности, работя и влагам от себе си и там. Irituali за мен е повече от място за хранене. Той е музей на кулинарните спомени и традиции на семейството ми. Ново градско място, с нов тип обслужване и с домашна храна.

Много пъти съм се питала дали хората, които имат ресторанти, ядат това, което сервират в тях. Съмнявам се. Е, при нас не предлагам на гостите си нищо, което не бих дала на най-скъпите си хора.

После дойде ковид пандемията – с всичките си негативи, но и с времето, което ни даде, за да се реорганизираме и да преосмислим кое как се прави. Първият локдаун беше лудо време. Затворени по домовете си, следяхме регулярните брифинги на щаба и... не знаехме какво ще бъде утре. С Иван се смеехме, че само остава да кацне летяща чиния, за да знаем, че е дошъл краят на света, който помним. Тогава се отдадох на домашната кулинария, на комуникацията с децата. Публикувах една-две рецепти. Оказа се, че жените, които са останали вкъщи, също са решили да готвят, питаха ме как го правя аз. Така се появи първото ни включване на живо в Инстаграм, с Иван зад камерата. (Тогава Иван още не беше “инфлуенсър”... хаххахах, нямаше инстаграм профил. И сега няма свой личен. Те са си в симбиоза с Андрей. Шегувам се с тях, че са като семейните профили във Фейсбук – Георги и Мария Иванови. Ама с Георги ли говоря, или с Мария? Смеем се, че потребителите се ориентират само по жените им кой публикува.)

Тези лайфове, които правим сравнително редовно, един път в месеца, не бяха планирани, по-скоро се случиха от само себе си. Наблюдавахме как първо стотици, а след това хиляди хора участваха в тях, а нюзфийдът ми преливаше от коментари. През лятото направих няколко включвания от Гърция, а когато се върнахме, пак имаше локдаун. Дамите, които се включваха, все по-настоятелно ме подканяха да направя книга, за да им е по-пригледно и лесно – нямало седмица без някое мое предложение на трапезата им. И след година се реших. Събрах рецептите на едно място в книга, те са това, с което ние се храним. Нямам самочувствието на професионален готвач или ресторантьор, независимо че съм почти пет години в този бранш. Просто умея да посрещам гости, и то без много усилия от моя страна, а напротив – разтоварвайки се. Това исках да предам чрез тази книга – личният ритуал в наглед рутинните задължения. Така, както умееха и майка ми, и баба ми, които са жени с професии. Майка ми е лекар, психолог, но също страхотен кулинар. Излишни са детерминиранията, че ако можеш нещо, не можеш друго. Така се появи книгата „Ритуали от моята кухня”, в която селектирах около сто от най-любимите си рецепти, част от които вече бях показала. Процесът беше дълъг, защото паралелно правех много други неща, но накрая, като я видях, дори аз се изненадах. Получи се страхотно, доказателство за което са успешните продажби от над 10 000 броя за по-малко от 4 месеца. Благодаря безкрайно на моите издатели A&T Publishing, с Красимир Александров и Ивета Кючукова начело.

За начинаеща е добре, но смятам да спра дотук, нямам никакви амбиции в това отношение. Просто имаше запитвания, имаше интерес, имаше потребност, имах какво да дам. Ако искам да предам нещо чрез тази книга на хората, то е да не пропускат, че храната има добавена стойност и че често най-съществените ни житейски спомени, близките ни моменти с хора, които ги няма вече, минават и през вкуса и през масата.

Моята отправна точка е, че понякога супата, която си приготвил на детето си, ще го връща към теб много по-лесно и първосигнално от всяка снимка, видео и съвет, които си му дал. Свръхзадачата, ако може един кулинарен сборник да има такава, е да помогне в осъзнаването, че храната носи добавена стойност. Иначе рецепти в интернет – бол, както и хора, които се наричат шефове.

При повечето печива, които съм публикувала в мрежата, има и видео клипове, в които участва Иван. Дали ме подкрепя? Повече от това! Когато някой реши да прави нещо, другият е зад него, точка.

Прочетох и се съгласявам с Условия за ползване.
Прочетох и се съгласявам с Правилата за поверителност.