ИВАН БОНЧЕВ: ПРЕДПРИЕМАЧЕСТВОТО Е КУРАЖ

Казват, че всеки човек има талант. Нещо повече – всеки човек има различни таланти, но на преден план излиза този, който притежателят му най-добре развива. Свикнали сме да го възприемаме като дар от Бога, може би за да омаловажим личната си отговорност към развитието на таланта. А науката му дава следното определение: „Присъщи по рождение способности и умения, които се развиват чрез опита.“ 
Впечатляващи са способностите в областта на изкуствата, всички знаем за особено музикалните деца, които наричаме надарени. Или пък за художници, които от най-ранна възраст са демонстрирали умението си да изобразяват предмети, хора, пейзажи, но и да пресъздават емоциите, които са породили в тях самите. Но сме по-малко склонни да наречем „талант“ дейностите, които се свързват с интелекта. Талант ли е предприемачеството? В тази статия ще говорим точно за това.

Представяме ви д-р Иван Бончев. Роден е във Велико Търново през 1990 година. В наши дни, на 31-годишна възраст, той е собственик на галерия в центъра на Лондон, на аукционна къща, на лаборатория и на агенция, която консултира колекционери и инвеститори за автентичността и стойността на предмети на изкуството.
Експерт-оценител и предприемач, той няма нито един работен ден за друг, освен за себе си. Към лидерите в бранша се отнася с респект и е настроен партньорски, случва се често да насочва колекционери към тях, защото така разбира коректността и почтеността в търговията. А търговията му е изцяло с предмети на изкуството. Област, в която има големи страсти, неразгадани мистерии, опити за фалшифициране, кражби и какви ли не сюжети, достойни за голямото кино.

Завършил е Оксфордския университет във Великобритания, бакалавър, магистър и доктор по специалностите Антично изкуство, Класическа археология и Антична нумизматика. Иван е типичният selfmade човек. В семейството му няма хора, които се занимават с изкуство, нито пък предприемачи.

От най-ранна възраст той се развива сам, без ментор или бизнес модел, който да следва. Винаги е имал подкрепата на родителите си, които му помагали, без да налагат своите разбирания. Така Иван Бончев имал свободата да следва собствения си път. 
Неофициално започва бизнеса си, когато е 15-годишен, а официално – в деня, в който стъпва на английска земя. Заминава за UK с конкретна идея и визия за развитието си. Активен е и следи всички сбирки на колекционери, посещава антиквариати и сбъдва мечтите си да присъства на аукционите на Christie's и Sotheby's, които дотогава е гледал само по телевизията. 
Развивайки бизнеса си, не се отказва и от образованието. Научната степен Доктор придобива на 27 години, което е своеобразен рекорд, защото малко студенти изкарват всичките си степени една след друга, и то толкова бързо, и то в университета в Оксфорд. 
С чувство за хумор д-р Иван Бончев си спомня за детството си, когато са и първите му стъпки като предприемач. И този разказ е интересен най-вече защото показва най-важните качества за един бизнесмен – инициативност, отдаденост, адаптивност, аналитичност, комбинативност, почтеност, комуникативност... и още, и още. Всичко, което интелектът и интуицията могат да предоставят на един човек, влиза в употреба, когато се прави търговия.

ДЪРЗОСТТА НА ДЕТСТВОТО

"Не разбирах какво са парите, но силно ме привличаха, интересни ми бяха. Родителите ми, както и техни приятели, имаха някакви кредити, за които често говореха вкъщи. Така осмислих понятието „банка“ – даваш пари, а после вземаш повече пари. И предприех първото си бизнес начинание, като организирах пространство в кухнята, което беше моята банка."

Знам, сега ще си помислите, че всички сме си играли на магазин, а може би и на банка. Така е, но ние събирахме листа от дърветата или нарязвахме хартийки, които да ни служат за пари. Банката на Иван работи с реални и напълно законни финансови средства, които той е събрал като подаръци за празниците, защото предвидливо е предупредил роднините си, че не иска играчки. Не закъсняват и заемите към майка му, леля му и баба му, които те връщат с лихва от 20 или 50 стотинки. Така Иван вкусва удовлетворението от печалбата. 
Но когато е на седем, идва и по-сериозен клиент – братовчед му, който е на 17 години и все не успява да обезпечи тийнейджърските си нужди. Банкерът оптимизира разходите си, за да има повече активи. Спестява всички джобни, носи си храна от къщи и винаги е насреща за кредитиране на нуждаещите се. Умът му е настроен да открива възможностите за печелене на пари. Една от тях е пазаруването с малка такса за услугата.
Идеята възниква, когато Иван чува за пореден път вечния спор между родителите си кой да напазарува. Магазинът е далеч, а трябва да се купят хляб и бира, основни продукти за българското семейство. Инициативният им син предлага услугите си. Наградата е да задържи рестото и това, разбира се, му харесва. Ето как той става основен доставчик, а капиталът му продължава да нараства. 
Но 8-годишният ентусиаст иска да умножи клиентите си и предлага и на съседите да им пазарува, когато и бездруго отива до магазина. Скоро си създава лоялна клиентела, за която започва да купува хляб и бира предварително, защото е сигурен, че ще ги пласира. Винаги има подръка и по някоя бутилка алкохол за окъснелите си съседи, на които им е свършило пиенето. Търговската му практика е в разцвет, но той мисли за нови пазари.

И тогава идва идеята да се пробва в училище.

Иван прави пакети, днес ги нарича lunch boxes, в които слага сокче, вафла, солети... такива неща. Носи ги в училище и ги предлага на съучениците си със съответната надценка. Е, не всички купуват, но пък пакетите му имат голяма трайност, затова започва да ги предлага и на съседите си. А тях, както вече разбрахме, често ги мързи да отидат до магазина, който е доста далеч, затова нямат нищо против да купят продуктите му с 20% надценка. Някои от родителите се пазарят за цената, а това доставя истинско удоволствие на Иван. Сега си дава сметка, че може би една от причините да избере за свой бизнес търговията с изкуство е именно този сладък ориенталски маниер на пазарлъка. 
И понеже е доста умен и учи с лекота, стартира още една услуга – писане на домашни срещу заплащане.
В седми клас вече е толкова опитен, че прецизира ценовата си листа, а поръчките и заплащането са според оценката, която ученикът иска да получи. "За шестица взимах по 5 лева, което си беше солидна сума, но хората си ги плащаха, защото получаваха похвали и награди от родителите си" – смее се той. Капиталът му набъбва, но е в левове. Тогава моли баща си да му ги обмени в германски марки, защото това е сигурна валута в онези времена на инфлация. В наши дни Иван Бончев си дава сметка, че е развивал усета си на предприемач по съвсем естествен начин, и то съвсем правилно. И сам се кефи на детската си дързост.

"Просто ми се струваше логично да го правя. И ме водеше не толкова желанието да печеля пари, колкото удоволствието и удовлетворението, че върша нещо полезно за другите и това дава резултати под формата на печалби."

Големият му удар е търговията с „миришещи картинки“, тази колекционерска мания, която помни всяко дете от 90-те. 
Случайно майка му споменава, че въпросните „ценности“ се произвеждат във Велико Търново и тя дори познава собственика на печатницата. Естествено, Иван я моли да го заведе там. И получава огромно количество ароматизирани листчета, които са бракувани и ще бъдат изхвърлени. Тогава Иван става истинска звезда, търсят го деца от целия град, а той отново продава интелигентно – на доста по-ниски цени, отколкото в търговската мрежа.

"Проучвах кои са най-търсените от колекционерите картинки и на тях слагах по-високи цени, Гробаря и Кечиста бяха най-скъпи. И тогава усетих сладостта на търговията с изкуство – продаваш „нищо“, а получаваш „нещо“. Реално стойността на една картина, като материали и труд, е, да кажем, 500 паунда, но може да се продаде за 20 милиона паунда. Цената е изкуствена концепция, която ние приписваме на колекционерските предмети. Миришещите картинки имаха голяма стойност за около година, а после изгубихме интерес към тях и сега не струват нищо."

Успехът в търговията поражда и първите проблеми с конкурентите. На някои по-големи момчета не им харесва възходът му и започват да го тормозят. Но това само му дава знак, че е на правилния път. Избира си други, също големи и силни, но по-симпатични, на които си плаща с картинки, за да го пазят. Така осъзнава и нуждата от протекции за бизнес развитието си. 
Уви, щастливият период приключва заради обстоятелства, които не е предвидил. Пред класната му стая се е извила опашка, а вътре той продава картинки, като слага парите в пълна с банкноти чантичка. Директорът вижда всичко това и родителите му са извикани в училище.

"Сега се чудя защо оцениха бизнеса ми негативно. Не продавах нещо вредно или неподходящо за възрастта ни, не наранявах никого. Правех съучениците ми щастливи. Разбира се, д-р Бончев се шегува. Но в него е останало и мъничко съмнение дали г-н Директорът нямаше да е по-благосклонен, ако беше включен навреме в проекта."

ОТНОШЕНИЕТО КЪМ ПРЕДПРИЕМАЧА

Така Иван стига до проблема с негативното отношение на обществото към предприемача, към човека, който прави пари. В основата му лежи негативното отношение към самите пари, а парадоксът е, че точно богатите са го насърчавали, за да може бедните да си останат бедни.

"Ако разгледаме историческите факти, елитите (аристократи и техни приближени) са имали основен стремеж да си пазят богатството и то да се дистрибутира във възможно най-ограничен кръг от хора. В днешно време финансовите елити са корпорациите, монополите, олигарсите. Пазейки си парите, понякога те се опитват да ни убедят, че богатството е опасно за нас, хората извън кръга. От друга страна пък много хора нямат желание да забогатеят, най-просто казано – не им се полагат усилия. Да си хейтър е далеч по-лесно, отколкото да работиш по 15-16 часа и да поемаш рискове. И втората група също говори, че парите са нещо лошо, мръсно, нечестно. 
А истината, че всички придобивки на цивилизацията съществуват благодарение на предприемачите, цялото ни развитие се дължи на тях. Предприемачеството е да си новатор, да си смел, да си експериментатор, да си оптимист и да правиш нещо, за което другите нямат идея или кураж. Отношението към парите е такова, защото те не са разпределени балансирано и това поражда завист", анализира Иван. "Провалът на социализма доказа, че опитите да направиш хората равни не водят до нищо добро."

Доставя му удоволствие да общува с успешни хора и да се учи от тях. 
Така е откроил сходните им качества. Те не влагат негативно значение в думата „проблем“, за тях той е просто стъпка напред, задача, която трябва да решат. А тези, които бягат от проблемите, си остават на същото място. Друга обща черта на успелите е оптимизмът. 
"Познавам хора, на които са им се случвали толкова тежки неща, че друг едва ли би ги преодолял. А те ги използват като мотивация и силата им нараства, след като се справят. Може би някои от тези качества са вродени, но повечето се развиват, казвам го от личен опит."
Когато е 13-годишен, Иван Бончев намира нова пазарна ниша. 
Това е времето, в което доста англичани купуват имоти в България. "Бяха отлични клиенти – имаха много пари, задаваха малко въпроси и обожаваха да пият, най-вече бира."  Такива преселници се появяват и в селото, където прекарва летните си ваканции. Понеже е голям рибар, Иван започва да предлага улова си на британците и се сближава с тях. "Използвах сестра си и нейните приятелки да ходят по къщите и да ми презентират продукта – прясна риба от Янтра. Кой ще откаже на малки и сладки момиченца – издава тайната си Иван. – Естествено, плащах на промоутърките в лимонада и сладолед."
Цените в България са смешно ниски за доходите на англичаните и те купуват с лекота почти всичко, което нашето момче им предлага – черги, килими, керамика и какво ли още не. Започват да го търсят, когато се нуждаят от нещо. Така се стига до въпроса им къде могат да играят покер. Иван веднага отива при кмета и урежда залата на читалището да им се предоставя в определени дни. Не знае какво е покер, но гледа малко клипове и организира събитията, като се започне от тестетата карти и се стигне до алкохола. На паузите сестра му и нейните приятелки пеят песнички и рецитират стихотворения, така че за участниците в турнира има и забавление. 
"Предприемачът трябва да е любознателен и с широка обща култура – обобщава д-р Иван Бончев. – Аз не знаех какво е покер, но влязох в интернет, написах „казино“ и си създадох представата как да организирам покер турнир, как да дам на клиентите си това, което очакват."
Този период Иван с усмивка определя като своя Златен век. 
Но не закъсняват и обструкциите – родителите му виждат чекмедже, пълно с пари, и го подлагат на разпит с тежкия въпрос: „Ти наркотици ли продаваш?“. 
"Доказах, че съм ги изкарал по почтен начин. Баща ми беше доволен, похвали ме... но каза, че през тази учебна година няма да ми дава пари, защото си имам." Иван не е очарован от развоя на събитията, но на следващото лято вече има партньор в лицето на баща си. Използва го като снабдител и често му поръчва какво да напазарува от града, за да бъде продадено на англичаните. А англичаните правят къщи за гости и всяка седмица идват нови и нови туристи, пред които нашият герой изиграва отново и отново козовете си.

"Беше невероятно добра школовка – разказва г-н Бончев – как да продавам, как да общувам с клиентите, как да отгатвам нуждите им. Организирах им екскурзии до Велико Търново, до Пловдив, до Варна. Английският ми се усъвършенства, защото влизах в ролята на гид по време на тези трипове. Натрупах опит и самочувствие, които ми бяха от полза, когато заминах за Англия. Благодарение на майка ми направих и няколко по-големи сделки, защото някои от тях искаха да си купят къщи. В периода, в който бях 16-18-годишен, успях да продам три къщи, майка ми отвори банкова сметка и фирма на нейно име, а аз отворих eBay акаунт и започнах да търгувам онлайн. Ако имах важна среща, я молех да ми напише домашното, а тя го правеше, без да задава въпроси и без да ме поучава. Тогава разбрах колко е важен аутсорсингът и че ще бъда по-успешен, ако възлагам на други хора нещата, които те могат да ми свършат. Концепцията, че всеки трябва сам да си върши работата, е абсолютно грешна. Малките задачи изяждат времето, а то е най-ценният актив. Предпочитам да плащам за малките неща, а самият аз да имам време за срещи, за обмисляне на нови идеи и за разширяване на дейностите си. Така бизнесът ми расте компактно и контролирано."

Да се върнем пак на определението за таланта – природни дадености, които се развиват. Историята на Иван не ви ли прилича на разказите за някои от музикалните гении? Всички сме чували как цигулари и пианисти свирели, докато другите деца играели навън. Историята на Иван Бончев не е по-различна и ясно показва предопределеност. Ако разказвахме приказка, можехме да напишем, че е бил орисан... Но ние разказваме история за живия живот, ей тук, до нас. Разказваме за човек като нас, който не е имал нито протекции, нито потекло, а само хъс и енергия да се развива. И талант, разбира се.

ДИЛЕМИТЕ И ПРАВИЛНИТЕ РЕШЕНИЯ

Решението да следва в Англия е взето напълно рационално, след проучване. Сравнението между брутния вътрешен продукт на UK и България окончателно накланя везните. И смята, че това е най-добрият избор, който е правил в живота си. Събрал е достатъчно средства, за да си плати образованието.

"Йерархията в английското общество не обръща особено внимание на възрастта. В България, ако си млад, по презумпция те смятат за беден, за човек без опит, на когото не може да се гласува голямо доверие. Великобритания и САЩ са толкова добре развити държави, защото хората там нямат предразсъдъци, готови са да приемат всеки, ако ще допринесе за общото благо. Аз можех да отида навсякъде и да предложа идеите си, говорех с преподавателите си в университета като с равни и те ме възприемаха като такъв."

Иван е отличен студент, учи наистина усилено. Признава, че най-трудно му е било да намери баланса между образованието си и предприемачеството, с което веднага се захваща. Двете занимания не се изключват взаимно, но едното е по-теоретично, докато практикуването на бизнес му носи повече удовлетворение, защото вижда резултатите на своя труд. И е сигурен, че не би бил по-щастлив, ако се захване с академична работа и се лиши от адреналина, който му носят сделките. Завършва бакалавърска степен и е изправен пред дилемата как да продължи. Професорите го харесват, канят го на конференции, цитират го и му публикуват трудовете. Решава да запише и магистратура. По това време работи поне по осем часа по бизнеса си – продава онлайн, прави експертизи, пътува из цяла Европа. И в същото време трябва да учи, и то в Оксфордския университет, където изискванията са изключително високи. Но той сам си усложнява живота.

"Реших да взема две години за една, за да спестя едната такса, която е десетки хиляди паунда. И точно тогава срещнах Ивана, моята съпруга. Вече имах отговорности и към връзката ни. Невероятно напрегнат период беше, но нито за миг не загубих мотивация. Доста от големите предприемачи са си прекратили образованието, когато бизнесът им е потръгнал, аз успях да устоя."

Иван завършва успешно магистратурата и се радва, че вече ще може да се посвети изцяло на работата си. И тогава му се обаждат от университета, за да му кажат, че ще му отпуснат пълна стипендия, ще покрият таксите и ще му плащат, ако запише докторантура и си доразвие темата, защото считат, че това е научен труд с много висока стойност. А темата на докторската му дисертация е „Нови модели на възстановяване на икономиката на базата на монетната циркулация“ и е базирана на знанията му по археология, история, икономика. Иван Бончев прави откритието, че инфлацията, дефлацията и промените в стойността на парите са причината археолозите да намират в наши дни толкова много монети под формата на находки от древността. Под „находка“ археолозите разбират множество монети, най-често скрити, закопани в земята, в глинени съдове. Иван успява да докаже, че тези находки са в резултат на икономически причини, а не толкова на военни действия. Поканата го шокира.

"Отново бях изправен пред дилема. Да, бизнесът ми вървеше, обаче... Оксфордсият университет да ми предложи докторантура, че и да ми плащат... Почудих се, пък реших да приема: „Хайде, Иване, ще се стегнеш и ще се справиш, за 6-7 месеца ще напишеш всичко и ще мине и замине и този период.“ Да, ама докторантура не се пише толкова бързо, пък бях се захванал и по принцип ми е трудно да се отказвам... Поема ли ангажимент, съм сериозен докрай. Отне ми три години и половина и това беше най-голямото изпитание. Поне нямах толкова леции. Всъщност почти не ходех на лекции, поне това успях да спестя, защото бизнесът ми се разрастваше. Имах стотици клиенти, пътувах до Япония, Индонезия, Хонг Конг, Швейцария, Украйна. Периодът на магистратурата и докторантурата, тези близо пет години, беше доста труден, както казват, I was made – тогава бях създаден. Принципите ми се промениха, навиците ми се промениха, избистри ми се концепцията на успеха. Сега съм сигурен, че да се чувстваш успял означава да правиш нещата, които ти харесват и да си удовлетворен от себе си. Когато стигнеш до равносметката какво правиш, защо го правиш, за кого го правиш – да си доволен от себе си, да виждаш резултати и хора, които също са доволни от това, което ти правиш."

Д-р Иван Бончев преминава изпитанието с чест – завършва Оксфордския университет с възможно най-високата оценка. Дипломата му е съпроводена с грамота от Декана на факултета – за особен принос към науката. Всички очакват да продължи работата си, отправят му покана да остане в университета като асистент. Но той решава, че е дошъл моментът изцяло да се посвети на голямата си страст и любов – предприемачеството. Най-разочарован е баща му, понеже скритата му мечта е била Иван да има по-ясно бъдеще, вместо да се занимава с нещо толкова рисково.

"Животът ми се промени драстично – успокоих се, защото вече правех нещата, които наистина искам. С Ивана се преместихме в Лондон. Бях акумулирал толкова много желание и енергия за развитие, бях натрупал контакти и капитал и си отворих галерията, а малко по-късно и аукционната къща. Нещата ми потръгнаха с kick start."

Но началният удар не е достатъчен, бизнесът изисква постоянство. Иван Бончев не крие, че непрекъснато мисли как да подобри услугите си, непрекъснато следи конкуренцията, проучва пазара. И се грижи за собственото си развитие, като се старае да общува с хора, които са по-успели от самия него. 
"Обикновено хората, с които се срещам, са доста по-възрастни от мен. И като кажа на жена ми, че отивам да пием по бира с приятели, обикновено означава, че ще съм в компанията на 60 или 70-годишни господа."
 Иван е член на различни клубове, за Англия е напълно нормално да се сформират общества със сходни интереси. Член е на Консервативната партия, политиката го привлича и не изключва идеята някой ден да се занимава сериозно с това поприще.

ЗОНАТА НА КОМФОРТ НИ ПРАВИ МЪРЗЕЛИВИ

"Не знам дали ще мога да си дам британския паспорт, както Кирил Петков си даде канадския, но може пък да променят закона. Големите изводи, които съм си направил дотук, са, че трябва да имам ясни цели и когато взема решение, да престана да обмислям алтернативите. Обичам да скачам в риска, но с отворени очи, да съм подготвен и с конкретни очаквания за резултатите от своите действия. Някои хора цял живот търсят призванието си, а всеки от нас има интереси, които проявява от детска възраст. Аз имах интерес към бизнеса, а сестра ми – към кулинарията. Но тя се занимава с нещо съвсем друго, учи нещо съвсем друго, макар че обожава да готви и е творец в тази област. Не се посвети на това, което реално ѝ носи радост, което е неин талант. Много хора са така – търсят нещо, което е очевидно. Сестра ми не се осмелява да е „една готвачка“, както ѝ е казал баща ни. Но личното богатство на Джейми Оливър е достигнало 400 милиона паунда, което означава, че една готвачка може да мечтае за добра кариера. Родителите в България често искат децата им да са осигурени с постоянна и добра заплата, обществото подкрепя това. И трябва да имаш силата да се противопоставяш на хората около теб, дори и на родителите си."

Иван Бончев често приема да е ментор на даровити деца, 17-18-годишни млади хора, които живеят в България, искат да учат в чужбина, но не могат да решат накъде да се насочат. Помага им да направят този важен избор. Често те се притесняват, че трябва да наследят професиите на родителите си, макар да не ги привличат.

"Ако обичаш животните и искаш да им се посветиш, няма как да си щастлив като счетоводител. Аз обичам изкуството и искам всеки ден да виждам китайски порцелан на 400 години, няма как да съм щастлив, ако съм лекар и всеки ден виждам болни хора, колкото и благородна да е тази професия. Обществото често ни кара да подтиснем желанията си, затова толкова хора са нещастни, нереализирани, изнервени и тревожни. Това пък води до трудни отношения с околните. Изборът на професия си прилича с избора на партньор. Решаваш, че това е човекът за теб, и вече не се интересуваш от другите. Това е калкулиран избор, не е скок със затворени очи. Когато си го обмислил добре, ти не знаеш какво точно ще се случи, но знаеш защо скачаш. И колкото повече се колебаеш, колкото повече мислиш за възможните опции наоколо (защото живеем в свят, който дава прекалено много опции за всичко), толкова повече си неудовлетворен."

Иван е благодарен, че е израснал в град като Велико Търново и е прекарвал летата си на село. Смята, че това го е спасило от прекаленото разширяване на мирогледа в ранна възраст, помогнало му е да се съсредоточи в целите си и да има постоянството да ги преследва.

"Животът е криволица, няма как да вървиш само нагоре или само надолу. Но трябва да възприемаме проблемите като начин да се учим. Хората мислят много, а действат малко. Хубаво е двата процеса да са балансирани. Ако само действаш, без да мислиш, ще се провалиш, но действието е в основата на прогреса. Даже съм открил, че колкото повече неприятни неща правя, толкова повече идеи ми идват и толкова по-различно гледам на света."

В началото не му харесва да пътува по 8-10 часа, за да види и оцени някой предмет на изкуството, но сега го прави с удоволствие. Притесняват го и срещите с успелите му клиенти, има бариера в общуването си с тях, защото си мисли, че няма да се чувства на мястото си в техните среди. Но преодолява предразсъдъците си и вече е доволен, че е приет и може да разговаря с тях на всякакви теми. "Постигнах го, като принуждавах сам себе си да излизам от зоната си на комфорт. Тя е най-големият капан и спирачка, често ни прави мързеливи. Инстинктивно се стремим да я създадем и да стоим в нея. А трябва да се освободим от желанието да постигаме нонстоп комфорт. Защото след всеки дискомфорт идва по-добър комфорт."

ГОЛЕМИТЕ ПРОЕКТИ И МАЛКИТЕ ЗАДАЧИ

Според него голямата тайна на успеха е как работим и доколко сме ефективни. Повечето хора работят много, уморяват се много, а постигат малко. "Трябва да работим върху оптимизацията на труда си, а не просто да работим. Аз бих прекарал 10 часа в мислене как едно нещо може да се прави за един час, а не за три. Всичко, което е толкова сложно, че чак не можеш да го разбереш как ще стане, обикновено не става. Концепциите трябва да са ясни и работата да е оптимизирана."
Още в университета са го научили да разделя големите обеми от работа на малки порции в определена последователност, като малки проекти. По този начин асимилацията на големия проект е по-лесна и оптимизацията е по-добра. Иван съветва предприемачите да си намерят навреме необходимите служители, защото бизнесът не е one man show, а изисква колаборации. 
За да взема правилните решения, мениджърът трябва да е винаги в кондиция, добре отпочинал. Посочва като пример Джеф Безос, който не се хвали, че работи много, а напротив – спи по 10 часа, отива в офиса си късно и си тръгва рано, защото предпочита да вземе едно добро решение през деня, отколкото 9 лоши и едно добро. Философията на Иван е същата, той предпочита да дава на други хора работата, която му отнема енергия. Има си personal assistant, която се грижи за графика му и организира срещите и пътуванията му. По този начин освобождава съзнанието си да мисли и планира времето си.

"Да, струва ми пари да назначавам служители, но времето и енергията, които спестявам, ги възвръщат многократно. Бизнесът ми започна да расте реално, когато започнах да наемам хора. Имал съм проблеми с некачествени кадри, в началото всеки изпитва страх и несигурност, когато наема хора. Първата крачка е най-трудна и неприятна, имаш чувството, че контролът си отива от теб, но това е стъпка, без която растежът е невъзможен. Истинският предприемач трябва да е фокусиран върху стратегиите. Ако си служител, пак трябва да оптимизираш, за да можеш бързо да катериш кариерната стълба. Много хора измерват времето, през което работят, а не качеството на работата си и постиженията си. Това е голяма грешка. Винаги можеш да вършиш работата по-добре."

Иван отделя голямо внимание на предварителната си подготовка. Преди среща с клиент прави проучване, за да знае как да разговаря с него, как да го предразположи. С някои говори за голф, макар че не е хващал стик в живота си. Но е научил за голфа толкова, че да е интересен събеседник. Победата винаги е на страната на по-подготвения, сигурен е Иван Бончев.

ПОЗНАНИЕТО ЗА СЕБЕ СИ И ЧОВЕШКАТА ПРИРОДА

"Аз съм голям почитател на Макиавели и съм сигурен, че ние не можем да променим света. По-скоро трябва да се адаптираме и така да впишем целите си в този свят, че да ги постигнем. Човек сам си определя границите. Успехът изисква жертви и дипломация, а дипломацията съдържа в себе си и манипулация, те вървят ръка за ръка. Естествено, ако си „себе си“, както много хора изповядват, и се държиш с всички по еднакъв начин, ако си бунтарят, който все не успява да се впише в екипа и все другите са му виновни, няма как да си успешен. Не е продуктивно да си постоянно вгледан в себе си. Много хора си изграждат принципи и те оформят пространството им на комфорт. Изискват другите да се съобразяват с тях. А правилният подход е ти да се съобразяваш с другите, да откриваш подхода към всеки поотделно, адаптивността е в основата на прогреса. Всеки иска да е в добри отношения с другите, но това предполага доста усилия да опознаеш националната им култура, личните им интереси и нагласи. Имам клиенти араби, японци, руснаци... не мога да съм един и същи Иван с всеки от тях, аз се променям според човека, който е срещу мен. И това не означава, че губя себе си, просто моето „аз“е адаптивно. Изслушвам ги, вниквам в начина им на мислене и се уча от тях."

Иван е постигнал добро познание за себе си и за човешката природа и затова успява да е на нивото на хората, с които общува. И да взима най-доброто за себе си. Постоянно анализира силните и слабите си страни, не е от хората, които не искат да видят недостатъците си, но се чувства комфортно в себе си. Постоянно наблюдава и другите, доставя му удоволствие да го прави. Интересува се за какво говорят, как се изразяват, предизвиква се да отгатва настроенията на събеседниците си. 
"Но това е възможно само ако изляза от собственото си „аз“, понеже ние сме невероятно обсебени от себе си същества. Успееш ли, светът ти отваря хиляда врати."
Препоръчва да оставяме хората да говорят за себе си. 
Така на тях ще им е приятно, а ние ще можем да нагодим поведението си според това, което чуваме. Нека другият води, за да се получи естествена комуникация. Когато излъчваш спокойствие, когато си добър събеседник, когато проявяваш емпатия, когато проявяваш истински интерес към думите на другия, ти си желан патньор. Това е може би причината Иван да привлече много от клиентите на други компании – на тях просто им е по-приятно да работят с него. След подобен разговор, в който е разбрал, че събеседникът му се интересува от бейзбол, той вижда в някакъв сайт, че се продава топка с автограф. Купува я и я подарява на клиента си. Вниманието му, разбира се, е оценено.
А ето и още един пример за почтеност: в аукциона му един предмет се продава преди дни за 380 паунда. Обаче купувачът, редовен клиент, пише на Иван, че неволно е натиснал тази цифра, а всъщност е искал за даде 38 паунда. Цялата сума веднага е върната, а предметът е опакован и изпратен като подарък. След няколко дни със същия човек правят сделка за 15 000 паунда. Малкият жест отваря голямата врата. Търговията е не само трансфер на продукт, тя е и трансфер на доверие. Купувачът се доверява с парите си, продавачът му доверява продукта си. Преди месеци пък при него идва за експертиза клиент, който си е купил няколко монети и две вази от благотворителен аукцион в някакво село. Носи монетите, а вазите показва на снимка.

"Бяха изключително редки – китайски порцелан от 17-ти век с императорска маркировка. Ако са истински, такива вази струват доста пари. Но има и много фалшификати, правени през различни векове, и то невинаги за злоупотреба, а заради красотата им, просто си струва да бъдат репродуцирани. Отидох да ги видя, бяха на 3 часа път от Лондон, и наистина бяха оригинали, изключително красиви и качествени. Направихме им задълбочена експертиза. И го посъветвах да ги сложи за продажба в някой от големите аукциони. Свързах го със съответните експерти и едната от вазите се продаде за 520 000 паунда, а другата – за 330 000 паунда. А беше платил за тях 8 паунда. Можех и аз да ги продам, но работя с всички от моя бранш и правя най-доброто за клиента. Пък и тези вази заслужаваха да са в топ аукционна къща, каквато аз все още не съм, макар че бизнесът ми е много добър. Разбира се, получих комисиона, може би не колкото бих спечелил, ако аз ги бях продал, но все пак имах дял. Спечелих и добро реноме пред тези аукциони. А клиентът е голям бизнесмен и огромен колекционер и след това направи няколко покупки от мен. Както казахме в началото, аритметиката е в основата на бизнеса. Иван явно добре калкулира не само преките, но и косвените ползи при сделките. Но понеже ние още се чудим на постъпката му, ни обяснява: Ако ги бях продал аз, нямаше да постигна тези цени. Новият собственик щеше да ги сложи пак в някой от другите два аукциона. А моят клиент щеше да се почувства подведен. Просто изчислявам какво ще се случи в различните сценарии и давам най-добрия съвет. Така си градя реномето и бъдещите успехи. Въпросът е дали правиш бизнес ден за пладне, или градиш нещо дългосрочно на базата на доверието и удовлетворението на клиента. Ако съм хуманен лекар и не кажа на пациента, че има по-добро лечение за него, нали ще е неправилно? При мен се случва нещо подобно – аз нямам Хипократова клетва за експертизите си, но имам професионална етика. А и колаборацията с колегите от бранша винаги е по-добра от съперничеството, което не води до нищо добро."

Така стигаме и до обобщението, което д-р Иван Бончев прави за търговията:

"Съпругата ми се обижда, когато ѝ кажа, че всичко в този свят е основано на търговската логика. Но това е реалността. Като археолог мога да дам и исторически доказателства: търговията е позната още от най-дълбока древност. Тя включва дори обичаите да си правим подаръци по определени поводи, макар че мнозина от нас се опитват да го отрекат. Не са ли подаръците, които си правим за Свети Валентин, опит да изкупим бъдещите си грехове, които ще направим до следващия празник? Науката твърди, че дори примитивните ни предци са се откупвали с подаръци или чрез тях са се опитвали да предразположат съседните племена да не враждуват с тях. Като са подарявали, например, върхове за стрели от кост, те са се надявали да спечелят за съюзници своите потенциални врагове. Опитите да се внуши, че търговията е нещо порочно, са смешни. Точно тя движи прогреса през вековете, чрез нея новите блага достигат до повече ползватели и подобряват живота им. Сега се ширят теории за заговори срещу човечеството, но помислете си има ли производител, който би желал да навреди на купувачите си? Та нали след това няма да има на кого да продава продуктите си. В нашата човешка природа е да разменяме знания и ресурси и така да се развиваме. Мога да кажа, че търговията е в основата и на мира – когато тя е добре регламентирана, войните стихват. Каквото и да правим ние, хората, добро или лошо, то включва и търговия. Съществува дори теория за сексуално-брачните отношения, която се основава на търговската логика. Ако сме обективни и погледнем живота си от добрата страна, ще сме благодарни на търговците, защото те се грижат нашите нужди да бъдат задоволени."

ДА ПОГОВОРИМ И ЗА ИЗКУСТВО

Иван Бончев смята, че е добър в писането. И дотам. Изобразителните изкуства не му се удават, но пък е добър в оценяването им. "Мога да оценя красотата, майсторството, вложените идеи. И да продам произведението според неговите достойнства. Може би успявам да го правя, защото не съм докоснат артистично и нямам егото на твореца."
Старинните вещи го привличат още от детството, най-интересни са му монетите. Заспивал лесно, след като си е поиграл с колекцията от рубли на дядо си. В родния си град не пропуска изложба, посещава сбирки на антиквари, включва се в археологически експедиции. Освен античното изкуство, което е голямата му страст, цени всяко друго, има порив към красивото. А идеята, че от него, като търговец, до голяма степен зависи как ще бъде представено и оценено то, му носи удовлетворение.

"Стойността на предметите на изкуството, с които търгувам, до голяма степен зависи от моите способности и това ми харесва, защото съдържа елемент на предизвикателство. Много неща съм купувал и продавал, но античното изкуство е най-близко до сърцето ми. Мога с часове да изучавам и съзерцавам някой предмет. Това е страст, която смятам, че нося в себе си като заложба."

Ето че пак стигаме до темата за природните дадености, които се развиват до степента на талант. В семейството му няма хора с артистични заложби, дори проявяват скептичност, когато избира какво да учи. Нашият selfmade герой е развил сам своите дадености. Специфичната атмосфера на Велико Търново обаче е допринесла много за обогатяването на неговата култура. 
Антикварните магазинчета в Стария град са в изобилие по време на детството му. Тогава все още има Нумизматично дружество и Иван е най-младият му член. Всичко това му помага да открие своята страст, но когато отива в Англия, попада в Меката на колекционерството. То до такава степен е част от имперската култура на британците, че почти във всяко семейство се съхраняват реликви на стотици години. По замъците на аристократите си стоят предмети отпреди десет века, просто защото историята им не е била толкова динамична като българската. 
С усмивка посочва Google за свой ментор в света на изкуството.

"Ако отида при един човек, ще получа неговия личен опит и личното му мнение. А когато сам си направя проучването, ще имам колективното знание на много хора. И то ще е по-обективно. От малък съм скептичен към личните твърдения, имам съмнението, че може и да не е точно така. И дори някой силно уважаван от мен човек да ми предаде знанията си, аз правя и собствено проучване."

Друга важна черта е силната му интуиция. Не я възприема като нещо свръхестествено. Смята, че тя се проявява на базата на нашите знания и информираност.

"Мозъкът не спира да работи и много от информацията се съхранява без участието на нашата воля. А когато паметта ни услужливо ни я предостави, ние ахваме от почуда откъде знаем това. Колкото повече се интересуваш, четеш и мислиш за някаква сфера от живота, толкова по-голяма е вероятността мозъкът ти да ти даде нещо като калкулация, която е направил и складирал в подсъзнанието ти. Ето как в някакъв момент ти знаеш какво ще се случи, какво ще последва от определено твое действие или бездействие. Но колкото пъти не съм се доверил на тези съвети на моя мозък, наречени „интуиция“, толкова пъти съм сбъркал. Добрата подготвеност отваря този канал към вселенската информационна система."

Как се печели доверие, как се влиза в средите на колекционерите, които са елитарни и донякъде династични, от един българин в консервативна Британия? Как се създава лоби и как се гради репутация? На тези тежки въпроси д-р Иван Бончев отговаря с лекота:

"Когато си професионалист, ти дават шанс. Системата те награждава и ти помага да вървиш напред. Там спънките са значително по-малко, отколкото ние в България си представяме. Аз съм патриот и не искам да звуча укорително, но когато ми трябваше информация за дисертацията ми, много родни музеи и археолози ми отказаха, и то с абсурдни доводи и голяма грубост. В Англия не съм срещал подобно отношение. Да, има йерархия, даже династична йерархия, но на всеки се дава възможност да покаже уменията си и да работи усилено. Но, за да съм докрай откровен, най-важният ми ключ към тези общества е докторантурата ми от Оксфордския университет и и фактът, че вече съм британски гражданин. Благодарение на това хората там не ме съдят. Истината е, че източноевропейците не са добре приети в UK, защото не искат да се впишат в културата, не научават езика добре и ако бъдат дискриминирани, се отказват. И мен са ме дискриминирали... ами... голяма работа, не обръщам внимание. Постъпват с теб дискриминационно, ако усетят комплексите ти. Казах си: Как мога да имам комплекси за националността си в държава, в която има хора от Африка, Азия, Южна Америка? От държави, които са доста по-назад от България?"

Иван Бончев дава и още един съвет: измервайте хората като индивидуалности, повечето умни и успели подхождат така. Дискриминират ни представителите на ниските прослойки, по-високите класи са приятелски настроени. Да, в елитарните среди се пробива трудно, дори той все още не е успял да достигне до най-богатите британци с аристократично потекло, но смята, че това предстои. 
Да му пожелаем успех! 
Всеки от нас има още едно основание да мечтае след срещата с Иван Бончев.

Снимки: личен архив

МАРГАРИТА ЛОЗАНОВА

Познавам вдъхновението от новите идеи и съм готова „да скоча“ в начинание с много неизвестни. Рискувала съм. И понякога ми се е получавало. Рутината съсипва човека, затова я избягвам, доколкото е възможно. Устроена съм в събитията и хората да виждам позитивното, също като SELFMADE личностите, които са във фокуса на нашата медия.